Кеят

Исках да се махна от всичкият шум и от всичката сумотоха.. Нямах си и на представа какво да правя за това се запътих в малко по страничните части на града.. така да се каже покрайнините.
Тръгнах към кеят и застанах на една от пейките в края. Обърнах глава към водата и се загледах в нея. Този път вълните бяха много силни и самото море беше много бурно. Нощните лампи бяха запалени и се получаваше страхотна и изкряща феерия от блещукащи светлинки.
Беше пусто и нямаше жива душа, за това спокойно плачех на глас. Не се интересувах от нищо друго и всеки един момент в който затворя очи пред мен се разкриваше все една и съща картинка и в съзнанието ми изникваха все едни и същи думи.
"Аз..аз не мога повече да остана..трябва просто да се махна" и след това затръшването на вратата, което все още съвсем ясно отекваше в съзнанието ми.
- Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! - повтарях си с надеждата, че никой няма да ме чуе, макар че имаше ли значение?! С това бебе животът ми ставаше ад, пълен ад! Никакви забави, никакъв алкохол и никакви купони, макар че това не беше нещото което ме притеснява най - много. Нямаше да мога да отида в колеж или където и да било, а за семейството си просто да не споменавам. Ще ме убият..
Сълзите все още се лееха като фонтани от очите ми и капеха на всякъде и само моят глас се чуваше. Вятарът развяваше косите ми и създаваше допълнителен хаус в иначе обърканата ми глава...

Защо не беше по далече.Искаше ми се да имам повече време да измисля какво да й кажа.Как се извинява човек,когато е зарязал бремената си приятелка сам сама със сълзи в очите и то в най-неподходящия момент.
Тръгнах надолу по плажа и вече можех да различа две женски фигурки в далечината на кея.Искаше ми се да мога да изтрия последния ден...да мога да върна лентата,но нямаше как.
При нея имаше някакво момиче.Не исках да съм груб,но имахме личен разговор с Джес:
-Хей!
Изтрих една сълза,която се стичаше по бузата на Джесика,а после се обърнах към момичето:
-Би ли имала нещо против да ни дадеш няколко минутки насаме?

Тя се държеше грубо и отбранително-да бях си го заслужил.Явно беше прекалено наранена,за да допусне да направя каквото и да било друго освен да говоря и изглежда другото момиче нямаше никакво намерение да си тръгва.Нямах друг избор освен да кажа това,за което бях дошъл:
-Знам,че се държах ужасно..съжалявам..просто и аз съм точно толкова уплашен като теб.Никога не съм си представял,че на 18 ще ставам татко.Не знам как стигнахме до тук,но знам,че е твърде късно да се върнем.Дойдох,за да ти кажа,че няма да те оставя,че ако решиш,че искаш това бебе и ще го родиш,аз ще бъда до теб,дори и да не искаш.И за да се извиня.

Прегърнах я толкова силно,че дори и да искаше не можеше да се освободи и същевременно,не вярвах да я боли,а после прошепнах в ухото й:
-Никога не е било и няма да бъде само заради бебето.Аз...
Беше прекалено скоро да й кажа,това което наистина си мислех,и най-вероятно щеше да изглежда,че го правя,само,за да ми прости,но това наистина беше начинът по който се чувствах:
-Джес..ако не ми пукаше за теб просто нямаше да се върна..грижа ме е прекалено много за да се правя,че нищо не е станало.Аз..аз мисля,че съм влюбен в теб.
Е,това беше просто черешката на тортата,но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

- Джес..ако не ми пукаше за теб просто нямаше да се върна..грижа ме е прекалено много за да се правя,че нищо не е станало.Аз..аз мисля,че съм влюбен в теб.. - каза и се наведе към мен.
- Казваш го само заради бебето! - не можеше да го казва така, не и по този начин нито сега, нито тук. Жадувах за тези думи от толкова много време и исках да го чуя да ги изрича.
- Не е вярно! - каза и долепи устни до моите за един кратък момент, който ми се искаше никога да не свършва.
- Виж.. просто не мога да ти повярвам в този момент...по този начин... - не се сдържах и го прегърнах..

-Знам..но знам също,че ще дойде денят,когато ще ми вярваш и няма да е толкова далечен..и може да е твърде много ,но се надявам да ми простиш.
Не ми пукаше кой гледа и за какъв ме мислят другите хора,интересуваше ме само какво мисли тя в този момент.Мислите колко много ми се иска да изтрия онзи момент,в който си тръгнах без да кажа нищо освен,че искам да се махна отново се върнаха в главата ми,но сега не можех да направя нищо освен да чакам какво ще ми каже..и да я държа в ръцете си.

Все още ме държеше в ръцете си, а аз бях раздвоена.. Не исках да съм без него, но как можех да му вярвам след всичко, което ми причини?
- Знам.. някой ден ще ти вярвам, но не знам кога ще е. - промълвих и двамата седнахме на пейката сгушени един в друг.
Студът вече окончателно пронизваше цялото ми тяло, а Люк ми даде якето си..

П.П Съжелявам, че е кратко..

Виждайки колко й е студено дадох якето си на Джес.Настроението ми малко се пооправи.Нещата никак не бяха розови,но все пак имаше лъч надежда.
Около минута стояхме в тишина.Просто сгушени един в друг.Изведнъж се сетих нещо.
-Искаш ли да отидем у нас?Имам предвид..там е топло пък и още не съм те запознал с Лили,което уверявам те е голям пропуск...

- Добре.. - казах опитвайки се да звуча небрежно. Беше абсолютно очевидно, че искам да съм с него, но също толкова очевидно беше и че няма лесно да му простя..
- Джес.. - тръгна да се извинява, но със сигурност простонямаше да понеса повече. Сложих пръст на устните му и поклатих глава в знак, че искам да замълчи..
Станахме и тръгнахме към лимузината, която ни чакаше на алеята пред ветровития кей.
Роклята ми не беше в най - перфектното си състояние, но все пак си личеше че е маркова.
Опитах се да вървя нормално без да плача или каквото и да било. Седнахме в колата, а аз взесто да се сгуша в него както обикновенно седнах чак на другият край..