Имението Блекуел, единадесет месеца по-рано. [+18]

Срамът и порокът.Сякаш тези две същества бяха създнадени за вечна борба...."докато свят светува".Пълното олицетворение на добро и зло в странна и леко изкривена форма.Но нима има спор, че порокът е тъмната страна,а срамът супергероят, опитващ всячески да спре злодея в тази малка метафора, която току-що ви обрисувах?
Е, моят организъм си бе изградил имунитет.
Не ме разбирайте погрешно..Бе изградил имунитет срещу срама.Не ме интересуваше какво щяха да кажат всички, не ме интересуваше заглавието на утрешния вестник, което най-вероятно щеше да съдържа името ми..А порокът.Той дърпаше конците на сцената на реалността.Още щом станех, заменях стандартната паста за зъби с бутилка бренди..щом прекрачех прага делящ ме от дома и свободата, вадех цигара..А преди голямата стрелка да достигне дванадесетата дестинация от циферблата, вече свалях нечий дрехи.Днес бях закъснял.Стрелките зловещо отмерваха покледните минути от врмето преди последният порок да поеме нещата в свои ръце.Часът бе дванадесет без седем, когато лимузината спря плавно прзе голявата входна вратаАли все още работеше с устнте си, доставяйки ми неимуверно удоволствие, ала всеки знаеше, че интересните неща ставаха щом дрехите паднат.Имах график за наваксвате, затова направих всичко възможно да изритам вратата и да се измъкна от колата с Али около кръста.Краката и обвиваха торса ми, а ръцете ми се плъзнаха под плата на тънката и блуза.Кожата и бе топла, нашепваща ми, че ще ми даде много повече от просто секс.
Басейнът в задния двор бе едно от малкото места, които не бях опорочил и в следствие на което бе владение на срама.Е, битката едва сега започваше..Прекосих двора, а хватката и бе толкова здрава, че тялото и оставаше плътно прилепнало до моето.И ето ги и те...Малката армия на срама..Под формата на ужасните глинени гноми, които "красяха"тревата.Червените им шапки стърчаха едва-едва и това ги правеше опасни като ядрени мини.За щастие знаех къзе точно са малките гадини..един до пръскачката, един до фонтана..един преди тревата да бъде заменена от асфалт.и ето че въпреки езикът и, танцуващ с моя, бях успял да демонстрирам завидни способности, опиращи до спринтиране с момиче около кръста и нарушена видимост през минно поле.
Оставих я върху плочките, намествайки се между краката и, а единсвената мисъл минаваща през главата ми бе, какво ли щеше да е усщането, ако дрехите ги нямаше..Е, щях да разбера скоро.
-Не е хубаво да си мокриш дрехите-промърморих, заравяйки пръсти между плата
Скоро потничето и вече летеше на някъзде.Имах някакви съмнения, че е паднало в басейна, което изкривяваше предишното ми изказване.Ала момичето бе толкова разсеяно от това, което правех с пръстите си, че не удостои дрехата с нужното и внимание.
Разкопчах точно три копчета на ризата си преди да осъзная, че врмеето лети..а аз разполагам с три минути.Достатъчни за спечелването на спринтьорска купа..но не и за ..знаете...секс.
Поне можех да отбележа началото.Отделих се от нея, а на лицето и се изписа странна смесица от изненада и смут.Миг по-късно дрехите ми вече бяха мокри, ала не ме интересуваше особено много.Издърпах ръката и и тя ме последва.
-Имаш две минути да свалиш панталона ми, красавице-устните ми захапаха меката част на ухото и, а ръцете ми се плъзнаха по кожата и .
Е,явно срамът и малката му армия отново бяха победени.Рикард Блекуел и порокът...нима има по-добра комбина?

- Не ми трябват повече от трийсет секунди.
Едно... две.. три. По дяволите!
Главата ми бе досущ като потъващ кораб. Метафоричната вода превземаше пространството бързо, безпощадно, заливаше всяко едно нещо, до което можеше да се докопа. Честно, в момента не можех да разкрия кое точно играеше ролята й, може би съзнанието ми бе прекалено заето с това как тялото ми да се притиска в начие друго, за да мисли в детайли, а и момчето чието име така и не научих се стараеше всячески да унищожи мисловната част чрез действията си.
Ръцете ми чевръсто напипаха подгизналия колан, опитвайки се да разкопчаят катарамата, макар и леко слепешката. Някакво малоумно парченце от мен се почуди дали в джобовете има някаква техника и колко ще бъде съсипана поради състоящото се. Ала пръстите му твърде бързо избутаха подобни мисли от главата ми, плъзвайки по мократа ми кожа.
Бяха топли, и всеки един курс който предприемаха ме караше да настръхвам. Настигнаха закопчалката на сутиена ми и някак дори без да усетя той вече потъваше в тъмната вода.
Случващото се бегло ми напомни за нещо нелепо. Може би не е удачно да го споделям, ала мозъка ми започна да пресмята и суче вариантите... Защото така нареченият надут пуяк с който се натисках или бе професионалист в бранша или имаше втори мозък, създаден само и единствено за да управлява някои по специални части от тялото му. И в двата случая можех да бъда радостна, макар това много рядко да се включваше в характеристиката ми.
Не знаех точно на какво се дължи, но го признавах.
Устните му се отклониха от моите, без да имам ясна представа накъде са се запътили. А... по дяволите, по дяволите, по дяволите, беше зверски добър в това.В мръсната игра. И щом все още бяхме с някои от дрехите, представях си какво щеше да стане щом ги свалим.
"И точно десет пъти по-малко време за да се оттърва от боксерките ти" - изкрещя нещо в мозъчната ми кутия, може би под напора на силните длани, които притиснаха бедрата ми.
Дали имах синдром на хиперактивност? Едва ли? Ала факта че ръцете ми бясно се спуснаха към плата, опонираше на твърдението че съм наред...

Бързата работа срам за майстора.
Може би това бе точния момент да се всушам в скрития смисъл на поговорките и пословиците.Въпросът бе там, че не бях от най-прозорливите.Детективските филми, дори онези най-нискобюджетните, в които играеха актьори наети в някой бар, ме държаха в напрежение до последно..а когато заложех на убиеца, винаги бърках.
В кранйа сметка, гореизписаната мъдрост доби смисъл в изтормозената ми глава.Нямаше да гоня определен час..Просто щях да се постарая да направя всичко като хората и малката Али да ме запомни.
Край на игричките в басейна.Отново учудената фиизиономия на лицето и бе достатъчна, за да избухна в смях.Всъщност цялата картинка изглеждаше комично.Моя милост, оставяща мокри следи по белите плочки, тичайки към горния етаж, със свалени дънки...али подтичваща зад мен без горнище..И съседа Лестор, излязал да се полюбува на хубавото време с едничка цел да опозотвори чисто новото си бърбекю и стека с наденици, три килограма за долар.Горкият човек...след три неуспешни връзки единственото му занимание си оставаше дебненето на хората и ..стека с наденици разбира се.Но сто този розов половер, като че излязал от реклама на Первол, не винях жените, бягащи от него.В момента Лестор и брат му Квестор обаче не бяха на дневен ред.В това се убедих веднага щом вратата на стаята ми се хлопна мощно, намествайки се удобно в дървената рамка.
Избутах момичето върху мекия матрак и се погрижих малкото дрехи, криещи тялото и да усетят с пълна сила свободата.Панталонките и отлетяха и се закачиха драматично върху тъмната и гладка повърхност на гардероба.Устните ми продължиха курса си надолу по врата и.Вече бе напълно гола..за разлика от мен.Но щях да отстъпя честта да се оттърве от последните ми дрехи.
Сякаш прочела мислите ми, тя премести ръцете си, изпълнявайки желанието ми.Това нейно действие ме дари със свободата, която ми бе нужна в този момент.Тялото ми вече гореше, а ръцете ми сами се озоваха върху бедрата и.Едно леко движение и онази част от мен, създадена за връзка с женското тяло, влезе в действие, карайки я да потръпне.Аз самият бях убеден, че ми остава съвсем малко да извикам.Знаех, че съвсем скоро Лестор ще легне да спи...Следобедният му сън бе едно от най-ценните неща в живота му.А аз щях да се постарая да го помрача.
Истински наследник на Блекуел.

Пп: Късо и глупаво, но ти казах, че днес не съм много перверзен хДД Но пък включих нашия любим...секссимвол хД

"Махнете се от пътя ми!" - крещях мислено към боксреките, мъдрещи се точно там където не исках да бъдат. Ала не успях да издам и звук, по-различен от накъсаните стонове, предизвикани от парещото му докосване.
И може би със скорост, за която всеки олимпиец би ми завидял, ръцете ми се спуснаха към ластичната материя, осигурявайки й почетно място в публиката.
Пръстите му се впиха във все още влажната кожа на бедрата ми, придърпвайки голото ми тяло към неговото, карайки всяка една клетка от мен да набъбне. Нямах представа на какво по точно се дължи нерното треперене не на крайниците ми, ала то се усещаше осезаемо. Дали на допира на кожата му в моята, дали да устните му върху моите й езикът който ги изучаваше.
След миг се появи още една причина, поради която напрежението в мен ескалираше. Ала тази като че ли се оказа много по-основателна от предходните.
Въздухът секна внезапно в гърлото ми, кожата ми настръхна видимо, а клепачите ми трепнаха под напора на тялото му.
- По дя... аз.. дявол го взел!
Пелтеченето ми едва бе постигнато и то чрез множество усилия от моя страна, съпътствани от стенания, за които никога не бих признала че издавам.
Дланите ми конвулсно се свиха в лъскавата копринена поркривка на леглото, предизвикани от последвалото движение на мъжа. В сърцевината им постепенно започнаха да избиват миниатюрни капки пот, като след секунди биваха попити в меката материя, на която лежах. И това не им пречеше отчаяно да дълбаят, може би в опит да канализират насъбралата се в мен енергия, предизвикана откъм мястото където тялото на русокосия срещаше моето. И същото това място гореше в болезнени и все пак сладки пламъци.
- Аз... ти... Ти.. - пробвах отново да говоря, ала задачата се оказа прекалено трудна предвид обстоятелствата. Мозъчният ми център даваше накъсо... А и от чисто физическа гледна точка. Нямах шанс да формулирам нещо смислено.
Въпросът, касаещ името му така и не излезе наяве, оставайки недоизказан и заседнал на върха на езика ми. Но това не попречи на устните ми да намерят неговите почти толкова бързо, колкото и на ръцете ми да се оттърват от тяхно нахалство боксерките.
Твърде късно видях дяволитата му усмивка, показваща че нещо няма да е наред. С мен. И въпреки това не се оказа достатъчно мощна за да прекъсне агонията в която се къпех.
Бедрата ми се стегнаха като менгеме около хълбоците му, макар че част от това което целях чрез действието си, да не се изпълни. Те все още трепереха неконтролируемо. Юмруците ми удряха матрака, който сякаш обиден от отношението им към него, ги оттласкваше от себе си. Ала те бързо се завръщаха в прегръдките му.
Глух вик си запроправя път навън, когато поредният тласък бе факт. И си остана глух. Единственото което би могло да докаже съществуването му бяха устните ми, все така немощно разтварящи се. Ноктите ми отчаяно се забиха в ребрата му, сякаш по този начин щяха да изкопчат мир. Ала без особен успех.

-Рикард-устните ми само на милиметри от ухото и се опитваха да изговорят буквите в правилния им ред.За съжаление, опитатът ми да се представя бе заглушен от виковете и.
Движенията на таза ми замряха, сякаш някой бе извадил батериите ми.Усмивката се плъдна по лицето ми-зловещо изкривена, сякаш открадната от лицето на някой луд гений, намерил савършенната формула за поробването на човечеството и превръщането му в марионетка на конци.Очите и бяха широко отворени, блуждаещи някъде далеч, сякаш съзнанието и бе откъснато по магически начин и запратено на място с табела "рай".Секундите продължаваха да се точат, а гръбнака и се изви, карайки ме да мисля, че е направен от пластелин.
Твърде бързо.Макар да не обичах да чакам, това бе едно от малкото неща, които не трябваше да претупвам.
-Не още малка Али, когато аз кажа-гласът ми прозвуча приглушено дори в собствените ми уши.Ръцете ми обхванаха бедрата и, прекъсвайки всякакви движения от нейна страна.Исках да я подлудя, да я накарам да мечтае само и единсвено за мен, да ме поиска до такава степен, че да извика името ми.
-Рикард-повторих, когато тялото и най-после се успокои, а в стаята се чуваше само участеното и дишане, които ми напомняше на пушач, неразделящ се с цигарата си вече две десетилетия.Самата тя изглеждаше на толкова.Като повечето ми жертви..
Още едно мое движение и телата ни се разделиха окончателно.Обърканото и изражение отново ме накара да се усмихна.Този път още по-широко.Играта си оставаше същата, но правилата винаги се променяха.Една от простите истини на живота-
Устните ми намериха нейните, а клепачите и се притвориха.Езикът ми докосна нейния, бавно, мъчително.Ръцете ми се плъзнаха нагоре по бедрата и.Пръстите ми зачертаха абстрактни фигури по горещата и все още влажна кожа.Завъртулка, после още една.Най-после реших, че мъчението и е достатъчно.Аз самият едва се владеех.Като че разполагаха със свой собствен разум, ръцете ми отново обхванаха бедрата и.Тазът ми се повдигна леко и отново усетих топлината и.Този път моя гръбнак изкопира движението и и се огъна като че бе мокър спагет.Очите ми се затвориха, а движенията ми се забързаха, карайки леглото да агонизира с нас.
Устните ми заслизаха надолу по врата и.Чувствах как въздуха в стаята натежава, а дробовете ми се молеха за кислород.Пръстите ми се сключиха около таблата на леглот.Усетих как хвадката на краката и се затяга, а мисълта, че ще останат синини ми се стори маловажна, затова я запратих в отдалечен ъгъл на съзнанието си.Поредният вик щеше да се откъсне от устните и, ала моите влязоха в действие и прекъснаха подлите му намерения.Явно съседът Лестор щеше да се наслади на следобедния си сън..Ниското ми гърлено ръмжене се появи в точния момент, доказвайки противното.

Главата ми подражаваше на празна желязна кутия, със всичките й екстри, включително дръначащите стени... Ако трябва да съм честна... Самоопределях се като дивак, който не слави енергията си в излишък и въпреки това няма шанс да намери покой. Като... като Тарзан.Нямаше значение, не ми пукаше защо, кога, как и по какъв начин. Исках само да получа своя дял.
Всъщност и така се чувствах. И то единствено и само по вина на.. на Рикард.
Именно гореспоменатото сравнение относно това което се намира под черепа ми, бе едно от доказателствата, които можех да използвам ако обвинявах Рикард в подлост, мърсуване и измъчване на сексуална основа върху непълнолетно момиче. Не че щях да го направя. Дори, с риск да прозвучи... ами не намясто, точно в онези моменти убивах за да изпитам това, което той ми причиняваше. Въпреки факта че не играеше честно.
Макар в първият момент да не бях разбрала какво има предвид с "Не още", сякаш инстиктивно организмът ми се опитваше да потуши пожара, разгорил се във всяка една жива клетка на тялото ми. Дланите ми се извиваха и сучеха, притискани от всяко едно дори елементарно движение. Движение, което би могло да ме изкарва извън релси. И действително го правеше, като заплашваше да прати тялото ми в орбира около Луната твърде бързо и непредвидено.
И мига, в който насеченото изречение от страна на русокосия придоби смисъл в главата ми, нещо в мен се разкъса. Едната му част изпитваше непреодолимо желание да се подчини, а другата изгаряше от нетърпение да изпита онази странна болка там, където тялото ми щеше да експлодира.
Чувах собсвеният си пулс в главата. До един момент всъщност. А после... ами стенанията, които въобще не можех да контролирам го заглушиха.
Пръстите му се плъзгаха по кожата ми, придържайки тялото ми, което буквално подскачаше нагоре-надолу. Докосваха всеки един квадратен сантиметър, който имаха възможността да докопат. И въпреки това, движенията му не спряха, само докарваха допълнителна доза полувинчати писъци от моя страна – нещо, излязло от контрол.Кръвта във вените ми кипеше, сърцето ми туптеше като това на професионален маратонец, пробягал 5 километра за рекордно кратко време, мускулите ми горяха в бавен огън, засилващ се с всяка измиснала секунда, а главата ми бе опиянена. Толкова бе сладко, че направо болеше...
Устните ми вече гневно и изнемощявайки се добраха до неговите, а внезапно появил се импулс ме принуди да захапя долната.
Ала и това не продължи дълго, което се дължеше на фалцетните писъци, които отчаяно исках да сподавя. За пред примерната публика ще кажем че е било просто от добро желание да не събудя съседите...
Не си давах ясна сметка за случващото се. Знаех само че умирах в болезнено-сладка агония.
Ноктите ми се вкопчиха в рамената му, сякаш за да си върнат тъпкано по един своеобразен начин. Но опитът им не се увенча с особен успех. Мускулите му бяха покрити от капчици вода, които най нахално прецакваха работата ми. Розовеещите линии, точно пет на брой от страна можеха да се считат за доста добро завоевание, ала не бяха достатъчни за да ме задоволят.
Не исках да бъде така. Не исках Рикард да има пълен контрол над тялото ми, а аз да не мога да му причиня същото. Беше нечестно, но пък за това водеше в топ листата ми за страшно приятни несправедливости.
Бях загубила представа за времето и се чувствах безтегловна всеки път в който тялото му се удареше в моето, всеки път щом езикът му се заиграеше с кожата ми, всеки път щом изучаваше устните ми. А там долу.. Там бе ад.
Клепачите ми изпърхаха за пореден път при забавянето на движенията му. Откъсачлените писъци, издавани с оргомна доза въздух намалиха темпото си порпорционално на него.
Пръстите ми треперливо се заровиха в косата му, като ми по-късно диктаторски насочваха устните му, следвайки мой личен маршрут.
Поредното стенание, придружено от сподавен виж вече бе на лице, ала с едната разлика че този път съдържаше името на момчето в себе си.
- По дяволите - изругах отново, този път много по-бързо надявайки се че гласът ми няма да пресекне. - Не издържам повече! - и същият този глас стана умолителен...
Погледът ми засече неговият, в който се четеше нещо повече от удовлетворение, добито чрез подлост. Мислите ми запрепускаха във възможностите които очевидно мъжа над мен кроеше. Просто го виждах. Бе изписано по лицето му.
- Моля те - бедрата ми закопняха да се притиснат едно в друго за да намалят пулсирането, ала единственото което направиха е да докарат синини върху кръста му.
Усетих как топлината около мен внезапно намаляна. Стиснатите ми очи се притвориха, показвайки ми релефното му тяло, което се изправяше. Щом се отдели от мен трайно почувствах като че физическа болка.
Юмруците ми срещнаха гневно матрака, ала това бе единственото ми действие. Не смеех да мръдна която и да била друга част от тялото ми.
Блуждаещият ми поглед най-после успя да се фокусира върху ръцете му, които ровеха нетърпеливо в нечий шкаф.
- Надявам се охраната няма да се сърди че ги заех - промърмори сарказтично, вероятно с огромна усмивка на лице, която не бях в състояние да видя.
Секунда по-къно това което съзрях изкара раздвоението на личността ми наяве. От една страна очите ми заплашваха да тупнат опасно близо в леглото. От друга пък, странна гореща тръпка полази стомаха ми, принуждавайки краката ми да трепнат конвулсно.
Боже мили! Докъде стигнах!?!!

ПП: Прощавай за огромният и безсмислен пост, наистина хДД Отвратителен стана...

Лъскавата повърхност на белезниците проблесна зловещо, някак си перфектно допълнена от усмивката, заиграла на лицето ми.Погледът и оставаше все такава странна смесица от агонизиращо очакване и неприкрито учудване.
-Сега ще поиграем на една игра.Ти ще трябва да се лишиш от ръцете си...а аз ще ти позволя да вържеш очите ми.
Кимването и бе бързо, сякаш тя самата нямаше търпение сладката игра на агония и удоволствие да продължи.Черната лента се завъртя между пръстите ми.Сякаш бях каубой от дивия запад, чийто пистолет бе заменен от парче плат.
Ръцете ми хванаха нейните, отрязващи всякакви бъдещи действия от нейна страна.Белезниците щракнаха, а това че бяха полицейски щеше да и изиграе лоша шега, ако правеше излишни движения.Окончателното щрак огласи стаята.
Миг по-късно черната лента вече бе върху очите ми и един от сетивните ми органи щеше да остане неоползотворен.Какво пък?Имах още цели четири, които щях да компенсират.Ясно чувах учестеното и дишане.Когато ръката ми намери бедрото и поредният вик погали ушите ми.Пръстите ми продължиха да изучават кожата, плъзгайки се по-нагоре и по-нагоре.Тазът ми отново се приплъзна напред, ала телата ни все още бяха разделени.Устните ми докоснаха нейните.Зъбите ми одраскаха леко розовеещата кожа, после се спуснаха към врата и.Усещах как гръдният и кош се надига, сякаш едва си поемаше въздух.
И тогава дойде преломният момент, в който всеки грам от останалия ми самоконтрол се стопи като сладолед под парещите лъчи на юлско слънце.Ръцете ми разтвориха бедрата и бързо, твърдата част под кръста ми отново влезе в действие.Този път аз бях този, който издаде нечленоразделните звуци.Бях убеден, че повече няма да прилагам от номерата си.Тазът ми се задвижи бързо и ритмично.Краката и отново се заковаха около кръста ми.Чувствах кожата си като жигосана.Знаех, че синините около кръста ми са неизбежни, а раните на китките и попадаха в същата категория.



Пп:Е, моето не е много, но пък този път докарах нивото на перверзност хД

Мед. Това беше нещото от което определено щях да се нуждая идната сутрин. Като се замислех ми трябваше още сега. На момента. Поради ред причини, които поместени в списък, щяха да са може би отегчаващи и нелепи, ала в главата ми звучаха крайно разумно.
Гласът ми бе по-изтормозен и от домашна прислужница, чиятно капризна господарка си е взела отпуск. И менно меда бе този, който най-вероятно, само най-вероятно щеше да спаси ситуацията. Така де, поне от части възлагах надежди да не грача след като всичко свършеше. А аз знаех че е незибежно, предвид виковете ми, сто процента вдигнали квартала на крака.
Като че ли вече се бях отказала от беглите и непременно неуспешни опити да ги приглуша. И може би точно факта, че съпротивата от моя страна бе секнала, името на русокосия се чуваше на отсрещната улица.
Да, може би една винаги напрапващата се в най-неподходящият момент от съзнанието ми част, реши че е време на се пробва, макар всяка една клетка от тялото ми ожесточено да подкрепяше Рикард и това което той правеше с мен. Твърдението, което тя се опитваше да ми вртълпи бързо ми се стори прекалено нелепо за да му обърна какво да е внимание. Майната им на раните, образуващи се върху китките ми при всеки следващ тласък. Те не можеха да ме разубедят, въпреки че гореспоменатата напаст се надяваше именно тази подробност да ме накрака да сключа бедра.
Леглото се засилваше към стената в унисон с безмсълвните викове на Рикард, а сблъсъците му с героичната фасада, докаваха по някое друго парче мазилка, отронило се в в жалък опит да оцелее.
- О боже мой! - простенах, усещайки бузите си пламнали, устните подпухнали, а кожата по цялото ми тялоо покрита с миниатюрни капчици пот.
Можех да си внушавам желания като да съм достатъчно силна да се въздъжа максимално. Не исках удоволствието да приключва толкова бързо. И макар да беше мъчително, убивах за да го задържа в себе си колкото се може повече. И все пак бях пределено наясно че усилията ми няма да бъдат увенчани и с грам успех.
Стоновете му ме караха да мисля че най-сетне преспокойно ще мога да стигна до края. Ала се лъжех. Жестоко при това.
Болезненото чувство на празнота ме заля, миг след като връзката между телата ни прекъсна. Не можеше да ми го причинява! Отново...
- По дяволите, малка Али!
Но устните му бяха на друго мнение. Живото доказателство бяха думите, произнесени много по-надолу, отколкото очаквах да ги чуя. Или по скоро усетя. Дъхът му опари пламтящата кожа, покриваща бедрата ми и като че ли това се оказа прекалено много за да мога да го понеса. Докосването му изпрати поредна внезапна тръпка през корема ми, а ръцете ми се загърчиха, давещи се в безнадеждното желание да се заровят в русата му коса.
Отворих уста, готова да изругая когато въздухът непредвидено секна в дробовете ми, заседна в гръкляна ми и ме остави посредата на вдишването.
Езикът му се приплъзваше собственически по неизвестен за мен маршрут, тръгващ от сгъвката на лявото ми коляно. Продължи нагоре, криввайки към вътрешната част на крака ми, очевидно ракривайки пъкления си план. Ала действието му се оказа фатално.
Предадох се. Болезнените гърчове на тялото ми се успокоиха, а краката ми се отпусната подражавайки на гумени маркучи в ръцете на Рикард. Стенанията ми заглъхнаха, сякаш приемайки покана за мир.
Въпреки това, той не спря. В движенията му не се долавяше и грам колебание, а устните му все по натоятелно следваха целта си.
И всичко започна отначало...

Ръката ми машинално се стрелна към черната лента, която пречеше на зрението ми.Очите и бяха затворени, което първоначално ми спести погледа „не е честно”, който ми хвърли момичето.Всъщност, чак когато извика обърнах внимание на изражението и.Думите и бяха накъсани, губеха се букви, цели срички, всичко подчинено на движенията на устните ми.Тялото и се виеше, сучеше, като че ток минаваше през него.Това принуди ръцете ми да се сключат около прасците и, отемайки им правото да се намесват в работата ми.Явно решила да изпротестира, задето ръцете и още бяха привързани за таблата, тя промърмори нещо.Ала думите заглъхнаха веднага щом устните ми отново се оказаха върху колената и, бавно изкачващи се нагоре. Абстрактните фигури, които продължих да чертая, правеха пътека нагоре към бедрата и.Стигнах крайната си цел, а тя отново изви гръб, огласяйки стаята.Явно щеше да и се наложи да направи дълга обиколка из най-близката аптека.Нещо за гърло, нещо за раните около китките, някой аспирин за мускулната треска, която убеден бях, щеше да споходи бедрата и.Както и моите.Тазът ми отново се приплъзна в нея, карайки устните ми да променят местонахощдението си, впивайки се в неяните.Няколко секунди по-късно бях напълно убеден, че се разпадам на милиони миниатюрни парченца, а после въпросните парченца се събират, приемайки старата си позиция.Тялото ми се разтресе, заедно с нейното.Очите ми останаха притворени, въпреки отсъствието на превръзката.Устните ми се отделиха от нейните, ала не издадоха нито звук.Когато тялото ми най-после се отдели от нейното, знаех, че се нуждая от сериозна доза никотин, неразумно смесена с чаша уиски.Без да пророня нито дума се изправих и закрачих нервно към банята.Тотално бях забравил, че ръцете и са безпомощно оковани за таблата на моето легло.Може би, затова си мислех, че когато се върна, нея вече няма да я има.Щеше да остане само спомен, без досадни обвързвания или каквито и да било усилия от моя страна да се превърна в перфектното гадже, знаещо всички филми, накоито тя реве, и отбелязващо с червен хикс оставащите дни до първата ни годишнина, носеща названието "седмица откакто аз и тя за пръв път кихнахме заедно".
Ръката ми натисна дръжката на банята, а главата ми отново бе прихванала онази избирателна глухота, която напоследък се бе превърнала в мой верен спътник.Дали Али, превърнала се в моя играчка през последния час, или пък съседа, подпалил барбекюто си и тъсрещ помощ, не зная със сигурност, ала някой опорито викаше името ми.Нямаше значение.Каквото и да бе, можеше да почака.
Студената вода на душа заля пламналата ми кожа, а мокри кичури коса полепнаха по лицето ми.Отказах се да бързам с освобождаването на банята, а и нямаше закъде да бързам.Чувство на безтегловност.Нищо не ме задържаше, нищо не ме караше да въздъхна тежко и да почувствам присъствието на безнадежността.
Най-после водата спря да облива кожата ми.Ала вместо да се върна в стаята избрах другата врата, водеща към скромното помещение, в което държах дрехите си.Чифт дънки, синя тениска с някакъв странен надпис и вече се чувствах като нов.
-Клиф, докарай колата.-след това кратко изречение натиснах бутона за прекъсване на разговора.
Масивната входна врата се хлопна зад гърба ми, а лимузината вече чакаше отпред.
-Карай към някой бар.-шофьорът кимна разбиращо.Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че само час по-късно ще съм пиян до козирката.

И кой бе виновен сега? Кой бе главният заподозрян, чиито действия се обяха оказали прекалени? Убедена съм че знаете отговора. И да, познахте. Алия Рокфорд...
Можех да проклинам единствено себе си. И макар "просветлението" да дойде твърде късно, то все пак се сети за мен. Може би през цялото време се бе опитвало да ме вразуми, ала жалките му опити биваха помрачени от поредните тласъци и допир на топли устни по пламналата ми кожа. Главата ми бе твърде опианена, за да позволи на дейността наречена мислене да се засейства.
А когато най-сетне тялото на Рикард се предаде, успоредно на моето, центалната ми кутия бе оглушена от алармена тревога. Именно, бях започнала да асимилирам случилото се, точно в момента, в който устните му се отделиха от моите. Миг по-късно, безмълвните му стъпки се насочваха към банята, а погледът му не ме удостои с каквото и да е внимание.
Врата се хлопна, а аз останах все така леко трепереща, гола, закопчана с белезници, опитвайки се да мисля трезво.
"По. Дяволите". Докъде се докарах?
Китките ми трепнаха, в немощен опит да разхлабях хватката на желязото, ала без успех. Единственото което постигнах бе още едно допълнение към разчервените рани, красящи кожата ми. И макар по-рано да ги бях пренебрегнала, сега като че ли представляваха проблем. Един от всичките.
- Рикард! - извиках гневно, но дрезгавината бе превзела гласните ми струни и думите ми прозвучаха като ниско мърморене. - Взели те мътните!Тук ли ще ме оставиш?! Рикаааард!
Никаква реакция.
И ето ни отново...
Кой бе виновен сега? Кой бе главният заподозрян, чиито действия се обяха оказали прекалени? Убедена съм че знаете отговора. И да, познахте. Алия Рокфорд...
Отвратителното в ситуацията бе че най-много дължах на самата себе си. Колкото и да се самосъжалявах обаче, това нямше да промени реалността.
- По дяволите! Някой? Рикард! По дяволите!
Мъмренето ми изглеждаше безнадеждно на фона на оглушителната тишина, чиито единствени нарушители бяхме аз и течащата в банята вода.
Дори не си правех труда да броя пътите, в коите думите ми съдържаха ругатня.
Ръцете ми умаляваха все повече, а до преди малко розовеещите ми китки, бяха започнали да придобиват тъмно червен и лилав отенък.
Сведох поглед към голото си тяло, а устните ми се свиха в ядна линия при вида му. Тихите думи се нанизаха във въздуха бързо, сякаш щях да остана тук завинаги, приемайи ролята на персонална секс принадлежност.
- Господи...

Майкъл изгледа изпитателно мрежата, която само до преди миг бе потопена в хлорираната вода.Мъчеше се да улови парче син плат, най-веротно отлетяла дреха от простора или пък притежание на поредната жертва на Блекуел.Мрежата отказваше да му съдейства, а той бе твърде притеснен, че ще загуби работата си, затова свали бавно маратонките си, както и чорапите си.Нагази във водата със стиснати устни, изпращайки милион ругатни към притежателя на потничето.Можеше просто да го остави върху някой от шезлонгите, нали? Толкова голямо усилилие ли щеше да е.Явно всеки, който притежаваше златна кредитна карта, си мислеше, че е господар на света и че малката му армия служители е създадена, за да разчиства след него.Добре, заплащането определено си го биваше.Щом Майкъл успяваше да покрие таксите за училището, че даже му и оставаха джобни за харчене, значе висчко бе наред.Измъкна се от басейна и сбръчка нос, щом миризвата на хлор го удари по носа.Нямаше си и на идея къде да остави дрехата в ръцете си.Може би в стаичката на персонала?
Един погледък към дясната му китка и му стана ясно, че присъдата му за днес е изтекла.Един и петнадесет.Краят на работния ден за чистача на басейни на семейство Блекуел.Изкачи се по стълбите, оставяйки мокри следи по белите плочки.Чорапите му джвакаха, нищо, че им бе спестил потапянето в басейна.Белите му маратонки все още не бяха на прденазначената им позиция, по простата причина, че не искаше и те да подгизват.Трябваха му сухи..Вратата на килера изпротестира, скърцайки когато ръката му се стовари върху дръжката.Намери ключа за осветрението пипешката.После остави мрежата при другите неща.Някак си не му се искаше да оставя дрехата точно тук.Може би трябваше да я даде на Рикард?
Изкачи третия етаж, вземайки стълбите по две.Закъсняваше за тренировка, а това не бе никак добре.Изпуснеше ли метрото, или превоза за обикновените люде, трябваше да чака следващото и това щеше да удължи закъснението му.
-Рикард!-отначало гласът му се стори странно познат.Веднага щом прекрачи прага на стаята, усети как ченето му помръдва заплашително, сякаш щеше да изскочи и да се удари с трясък в килима.
Алия Рокфорд.Или момичето, в които бе напълно и безвъзвратно влюбевн откакто се помнеше.Може би първото нещо, което бе осъзнал на този свят бе, че краката му се подкосяват винаги щом я зърне.Имаше тъмна и гъста коса, контрастираща на фона на бледото и лице.Красивите и големи очи бяха винаги усмихнати и презареждаха Майкъл с някаква странна енергия, способна да го държи буден цял ден.Пъти по-добро от кофеина например.
Първоначално Трежър помисли, че халюцинира.Не можеше да си представи, че момиче като Али ще движи с Блекуел.После когато устните и произнесоха името му, Майкъл се убеди, че всичко е горчива реалност.Али бе напълно гола, завързана за леглото на Рикард.
Коктейла от гняв и болка бе достатъчно силен, че да накара нашият герой да стовари юмрука си върху перфектно боядисаната стевна.Ала той само стисна устни, отклони глава, стараейки се да отбягва гледката пред очите си.
Отдавна се бе примирил със съдбата си.Знаеше, че не може да се сравнява с хора като Рикард Блекуел.Мислеше, че тя е различна, че от позицията си на човек със сходна съдба, ще разграничава лъскавия от обикновения свят.Ала явно се бе заблудавал.Все още стараейки са да я отбягва, той запристъпва напред, оглеждайки етажерки и шкафчета за наличието на ключ.Такъв естествено не намери.
Вече стигнал крайната си дестинайция, той протегна ръка и измъкна тънка фиба от косите на Али.Мълчаливо, той зачовърка ключалката и благодарение на мястото, на което бе израстнал, успя да откопчее белезниците.Обърна се бавно и и метна потничето през рамо.
Обикновено Трежър говорше без спирка.Ала сега не знаеше какво се очаква да каже.
Беше разочарован, но една част от него съзнаваше, че никога няма да държи в обятията си Алия Рокфорд.

Не се славех с особен късмет. Наистина. Всеки, който ме познаваше можеше да го потвърди без грам колебание.
Друг е въпроса че напоследък рядко се нуждаех от късмета си, та почти бях игнорирала липсата му. Щом отсъстваха ситуации в които да е нужен, нямаше причина да продължавам да отбелязвам факта, че съм карък във всяко едно отношение.
До този момент.
Това, че бях зарязана и овързана за леглото на Рикард можеше не само да ме тревожи, а да ме докарва до панически ужас. И в мига, в който долових нечии припряни стъпки от към коридора, направих грешката да си помисля че всичко ще е наред. Може би той се беше сетил и се връщаше да ме откопчае. Така де, искрено се надявах, понеже душа в банята отдавна не се чуваше.
- Рикард! – извиках с надежда.
Ала отговор не последва. За сметка на това, шума идващ от крачките се усили, очевидно приближавайки се.
Казах си, че съм спасена. И буквално така беше. С едничката подробност, че не трябваше да избързвам, мислейки си че всичко ще мине гладко.
Образът който нахлу в стаята наистина беше мъжки. Ала не бе на Рикард. И ето тук се намесва огромната доза лош късмет. Наистина ли бе толкова наложително?
Очите ми регистрираха кестенявата му коса, познатата му издължена фигура и стресираното му изражение.
Присвих се леко, в бегъл опит да прикрия тялото си, но като че ли усилието ми не бе увенчано с особен успех. Поех си дълбоко въздух, абстрахирайки се от този... детайл. Трябваше да си събера мозъка, пръснат един Бог знае къде, и да го помоля да ме освободи.
- Майк... Слава Богу! Помогни ми, моля те – гласът ми бе прегракнал, пропит със умоление, колкото и жалко да звучеше.
Без да продума, той се насочи към близките шкафове, в търсене на ключа, който щеше да се окаже моето спасително въже.
Наблюдавах изражението му, което бе непроницаемо. Пръстите му чевръсто обхождаха стилажите, ала така и не попаднаха на нужното. Накрая, може би предал се, той се присегна към косата ми, наподобяваща птиче гнездо и извади една от семплите черни фиби, които странно защо все още си бяха на мястото. Почти.
Тънката телчица моментално влезе в ключалката, а Майк умело я извиваше, докато не щракна. В следващата секунда мокрият ми потник се бе оказал до мен, а гърба на момчето сочеше по посока на тялото ми. За което бях признателна.
Секунда по-късно, забравила за голотата, неловкостта и срама от факта, че ме бе видял без дрехи, грабнах бикините си, лежащи блажено на пода. Дори не си направих труда да потърся сутиена си /който май беше в басейна/, нахлузвайки потника със скоростта на светлината.
И докато правих опити да взема панталоните си, покачили се върху гардероба, си дадох сметка че реално това беше най-отвратителният ден в живота ми. Макар част от мен да не бе напълно съгласна. Чувствах тялото си като желе и посмъртно не бих си признала че не усещах мястото между краката си. Ала това не се оказа достатъчно за да ме спре.
Не засичах колко време бе минало от влизането на Майк в стаята, но имах чувството, че бе цяла вечност. Тягостното мълчание бе много по-задушаващо от колкото го помнех. А знаех че нещо не е наред, щом се появи такова... в присъствието на Майк.
От друга страна... Нищо не беше наред по дяволите! Нищо! Как можех да си втълпявам подобни неща?!
В мига, в който бях достатъчно облечена, за да се покажа пред хора, краката ми, леко трепещи най вече от умора се насочиха към момчето. И ако преглътнем факта, че на няколко пъти щяха да се оплетат един в друг, до известна степен можеше да се сметне че съм завоювала няколко точки срещу лошотията/която сама си бях навлякла/.
- Майк, да се махаме от тук, по дяволите, бързо... – изрецитирах без особена емоция. При вида на чертите му, които изглеждаха свити както никога, настроението ми се скапа още повече.
Това, че не бе обелил и дума от момента в който го видях бе прекалено притеснително, но като че ли не достатъчно за да направя жертвата да го попитам още тук. Навън имаше цял Манхатън, готов да ми позволи да задам тирадата си въпроси. Но не и в тази къща, не сега.
Дланта ми се стрелна към китката му, игнорирайки беглата болка, която се появи при движението. Вероятно кожата ми беше прошарена и лилавееща, дори разранена, но не ми пукаше особено. Пък и си го заслужавах.
Задърпах Майк към изхода, копнеейки да се разкарам всевъзможно по-бързо и по-надалеч. Да се прибера, да заспя и да не се събуждам. Най-малкото защото съвестта и компания започнаха да ме глождят вътрешно, заклещвайки отвратително чувство в гърдите ми.