Gossip Girl
Добре дошли в първият РПГ форум на Клюкарката. Създайте си герой, изберете си място за живеене и започнете с интригите.

Gossip Girl


 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Гласувайте за форума
Latest topics
» Да станем приятели!
Сря Юли 25, 2012 3:42 am by Рони Милър

» Предложения
Чет Апр 19, 2012 9:24 pm by TheWhiteLotus

» задължителният спам ^^
Вто Апр 10, 2012 3:08 am by Aliya Rockford

» Trouble in paradise?
Вто Апр 10, 2012 1:04 am by Aliya Rockford

» ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ
Вто Апр 10, 2012 12:53 am by Aliya Rockford

» Клюкарката Сезон 2
Пон Мар 12, 2012 6:54 am by x.o.x.o

» По коридорите
Съб Фев 18, 2012 5:28 am by Lauren Tanner

» Търся някой..?
Съб Фев 18, 2012 5:11 am by Lauren Tanner

» I'm back.
Съб Фев 18, 2012 2:01 am by Ангелина Чиликова

Top posters
Aliya Rockford
 
Джесика Стоун
 
Изабела
 
Рикард Блекуел
 
Georgina Sparks
 
Serena Van Der Woodsen
 
Блеър Уолдорф
 
Ванеса Абрамс
 
Катрин Пиърс
 
Selena Sparks
 
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 26, на Съб Дек 16, 2017 1:53 am

Share | 
 

 Манхатън, юни 2011г.

Go down 
АвторСъобщение
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 08, 2011 3:18 am

Всичко беше наред.
И после се обърка тотално.
Прекарвах си добре, ядох, пих, намерих си достатъчно готина компания, на която не й пука от нищо и... ами най-напред, промъкнах се в клуба, без да платя. Не че нямах чак толкова пари, просто реших, че е глупаво да ги харча, за да вляза тук. Затова и нямах печат на ръката, какъвто всички останали получаваха, както си му е редът. Не се боях особено от последствията, защото обикновено успявах да се изнижа без много шум.
Не и този път.
Тъкмо се измъквах на пръсти към задния вход, преструвайки се на пияна, когато пред мен изкочиха двама здравеняка. Те се спогледаха и единия излезе напред.
- Госпожице, бихте ли ми показали печата си?
Усмихнах се и размахах неопределено пръст във въздуха, докато очните ми ябълките се чудеха къде да се денат от паника - бях чувала, че ти правят доста гадни неща, когато се вмъкнеш така подло измежду останалите честни граждани. Нямаше смисъл да проверявам дали това е истина, нали така?
- Това е доста... неприлично... предложение - казах, докато свалях токчетата си. После се шмугнах между двамата и след миг вече се молех вратата да се отвори, когато се блъсна в нея. Горилите зад мен вече бяха загряли какво става и аз чух тежките им стъпки зад себе си. Хубавото на този тип здравеняци е, че коефициентът на интелигентност и на двамата взети заедно не можеше да достигне двуцифрено число. Лошото беше, че бяха силни. И бягаха бързо. Впрегнах всичките си сили, когато изфучах през вратата и продължих направо по окъпалите се в лунна светлина улици, но не знаех докога ще ми стигнат. Трябваше да призная, че напоследък бях занемарила упражненията. Не след дълго усетих напрежение в мускулите си и разбрах, че не съм чак толкова във форма, колкото си мислех. А двамата зад мен изглежда има предостатъчно запаси от въздух в дробовете си, защото започнаха да скъсяват разстоянието, а дори не се задъхваха.
Мамка му. Сигурно често го правеха.
Мозъкът ми се сгърчи в опитите си да намери бързо решение на проблема. Може би това се дължеше на физическото изтощение, но не ми хрумваше нищо особено разумно. Единстевното, за което се сещах, не звучеше много реалистично дори в обърканото ми съзнание. И го бях гледала в безброй филми - това май е сигурен белег, че ти е спукана работата, но... ами, нямах много шансове и без това.
Съзрях спасението си в един завой и без да мога да си поема повече въздух, насилих краката си да се забързат. Не можех да кажа дали в действителност увеличих скоростта си, но поне аз го почувствах така. Веднага щом завих, което ми косваше доста усилия, за да остана на крака, успях да смъкна якето си и да го хвърля в някаква кофа. И без това не го харесвах. Хвърлих поглед назад и разбрах, че ми остават броени секунди, преди в пространството там да се появят двете муцуни, които щеше да ми се наложи да опозная по-добре, ако оставех шанса на последната секунда да изтече между пръстите ми.
Шмугнах се... Всъщност се хвърлих и то не особено грациозно в тъмната уличка между две сгради. Паднах настрани и усетих как ръката ми пое целия удар, но извадих дяволски късмет като не се счупи. Тъй като краката ми отказаха да бъдат подложени на по-нататъшни мъчения, започнах да се влача навътре, само и само да изляза от обсега на видимост, ако преследвачите ми решаха да поспрат и да се поогледат.
Едва си поемах въздух, а той съвсем щеше да свърши, когато безславното ми бягство свърши в нечии крака. Вдигнах глава, без всъщност да гледам и казах умоляващо:
- Имам нужда от малко помощ.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 08, 2011 3:58 am

Рикард, Рикард...къде ли ще си намериш майстора?
Любимата реплика на моята скъпа баба...Скъпа, защото обожаваше да глези единствения си внук с тлъсти чекове, запълнени с цифри, чиито нули многократно надвишаваха общия сбор на дължината на Екватора в млиметри...и Айфеловата кула в сантиметри...Както и да е.Навярно ви стана ясно, че за рождения се дин получавах суми достатъчни да спасят страна от Третия свят.И като един нехранимайко от класа..ги пръсках с лека ръка..инвестирайки в елементарни човешки удоволствия.Бутилка вино, взето като че от масата на някой граф..някоя нова лъскава играчка-жив пример е Дукатито, паркирано пред входната врата на имението..и куп други глупости.
В касовата бележка, отбелязваща последните ми харчове, можеха да се намерят неща като черна риза и чифт тъмни дънки.Точно с тях бях облечен в тази паметна нощ..Или не съвскем, имайки предвид, че ризата не бе на мястото си.Е, какво да се прави...прости човешки удоволствия, на които несъмнено робувах...
Рикард...къде ли ще си намериш майстора?
Също често срещано заглавие на жълтата преса.Рикард Блекуел отново намерен пиян..и къде ли ще свърши всичко?Ще ви кажа..свърши в изтрезвителното, но не е там въпросът.
Както обикновено склоността ми да се отплесквам се задейства с пълна сила.Не ме винете, изпих цяла бутилка...
Майстора така и не си намерих.Макар да преживях една от най-паметните нощи в живота си.Като се почнеше от лекото напиване. ..придружено ръка за ръка от скоростното събличане на ризата ми, при което бяха отхвърчали повече от три копчета.О, да.Рикард в действие.Защо ли никога досега не бях виждал подобно заглавие на вестник..Нима имаше журналист на тази планета, който да не се хване за тъмната част в биографията ми?Ако секс с женена жена изобщо можеше да се смята за светла част или постижение, което да нося с гордо вдигната глава..И така, ми се наложи да скоча от втория етаж..слава Богу не бях толкова разсъблечен, че да си докарам публика.
Тясната улица, на която попаднах, лесно можеше да се сдобие с епитета "тъмна"...Затърсих мобилния си телефон и когато пръстите ми най-после напипаха студената му метална повърхност, онази усмивка стил Дуфеншмърц най-накрая завладя трите щата отново изгря на лицето ми.Телефонът на шофьорът ми бе запаметен на бързо повикване и едно продължително натискане на първия бутон от светещата клавиатура и дрезгавият му глас се чу в слушалката.
-Господин Блекуел?-интересно кой ли друг можеше да е..
-Клиф...-думите ми бяха прекъснати.
Дали пък най-накрая не бе дошъл паметният исторически момент, в който най-младията наследник на Блекуел най-накрая си бе намерил майстора?Дали пък нямаше да стана на кайма, разкрит от съпруга на...дори не помнех името и.Отговорът дойде по-бързо отколкото очаквах..Експресна доставка.
- Имам нужда от малко помощ.
Въообразявах ли си ..или бях пиян?
Нито едното, нито другото-.Това констатирах веднага щом сведох поглед към източника на звука.Миг по-късно двама изтъкани от мускули мъжаги свиха иззад ъгала.Добре, можех да постъпя както винаги.Да си тръгна без да мисля за последиците, да я оставя...и още върволица от действия присъщи на моя егоистичен характер..
-Някакъв проблем ли има?-двамата се заковаха като пирони, а усмивката ми все още бе ясно доловима въпреки мрака обхванал всичко наоколо-Мила, какво пак си направила?
Наведох се към нея, а учудената и физиономия напомняше тази на учителката ми по химия в единствения ден, в който се появих с домашно.
-Всико е под контрол-оясних и и подадох ръка.
-Приятно ми..Рикард Блекуел.-двамата се спогледаха.Ето че славата на необуздания наследник ме следваше по петите..този път за добро.-А това е гаджето ми.
Горилите смънкаха нещо, което продвуча като извинение и се оттеглиха.
-За нищо-обърнах се към непознатата, вадейки първата си цигара за тази вечер..Как ми липсваше само.Запалката щракна някак злувещо, а миг по-късно облак дим се процеди от устните ми.
-Защо не се поразходим и не ми разкажеш защо тези двамата те преследваха?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 08, 2011 5:04 am

Вълна на облекчение разлюля цялото ми тяло... Или може би беше липсата на въздух, защото секунди след това се сгърчих и започнах да вдишвам на големи порции, едва сдържайки се да не се задавя; ръцете ми се озоваха на колената, май за да спасят положението от струтване. Другите думи, които ми хрумваха бяха: Жалка картинка. Докато траеше този момент на виртуозна излагация, дадох знак с ръка на Ричард, че ако има търпение още половин минута и краткотрайна памет за подобни случки, ще му разкажа всичко. Поне се надявах да разбира това под универсалния знак на протегнатата към него ръка с разперени пръсти.
Накрая успях да се изправя, влагайки цялото ми останало достойнство в израза на лицето си. Май успехът беше спорен, защото бързо хвърлих завистлив поглед към цигарата в устата му. Моята кутия беше останала в якето, което хвърлих. Но пък моите дробове май протестираха срещу идеята така или иначе, затова беше по-добре да изгарам без никотин тази нощ.
Въпросът беше как да започна разговора, след като ме бе заварил в положение, в което... ами, в което обикновено завършвах и след това си плюех на петите. Но какво общо имаше той с това? Помислих си дали да не излъжа, но си бях довлякла достатъчно неща на главата, за да продължавам да се гавря с живота си. Пък и той беше Рикард Блекуел. Все едно не бях чувала за него. Да, предполагам, че трябваше да бъде нещо такова.
Рикард Блекуел, а? Чувала съм за теб...
Вместо това:
- Благодаря. Но това ще бъде всичко, което ще получиш - отсякох. Прозвуча глупаво и затова въздъхнах уморено. Бях любопитна какво ще се случи по-нататък и се надявах, че съм извинена за каквито и да е прояви на неразумност, предвид положението ми. Босите ми крака се влачеха по улицата, макар че почти не ги чувствах. Сигурно нямаше да усетя дори да вървя по нажежени до червено метални шипове. А следващите думи се изплъзнаха от умореното ми и объркано съзнание. - Проникнах в лаборатория за тестване на козметични препарати върху животни, с цел да освободя малките пекинези и косматите им събратя. И животните имат права, знаеш.
После забелязах по погледа му, че е спрял да ми вярва още на думата "лаборатория", затова се примирих.
- Дори не съм вегетарианка - признах. - Но си струваше да те проверя. Обикновено не продължавам разговора с хората, ако се хванат най-безумната лъжа. Всъщност обяснението е доста по-просто и по-опасно, както се видя - влязох в един клуб, без да си платя. Май ми става навик. Не мога да стоя настрана - нещо като патологична посетителка на клубове съм.
Помислих малко над определението, което си дадох и кимнах. Да, определено беше така. Предполагам, че се дължеше на факта, че предпочитам да не се прибирам вкъщи. И защото обичах да танцувам. А най-много от всичко харесвах черпенето; ето за това си струваше да пробягаш разстоянието от щат до щат.
Тялото ми не беше съгласно, но аз го оставих да спори с отдалечената част на съзнанието ми, а с тази, която още пръщеше в опитите си да функционира, казах:
- Сега, не че те съдя или нещо такова, все пак ме спаси... - Положих върховно усилие, докато изричах последната дума и се наложи да си поема дъх преди да продължа: - ... но какво правеше на място като това без... Знаеш, че не си точно облечен в момента, нали?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 08, 2011 3:53 pm

-Съвсем облечен съм... и то не как да е.Ами по последна мода в Париж.-димът от цигарата продължи да се вие като някакво безплътно същество..не, че един дим можеше да има плът.
Сведох поглед към ризата си и скоростно установих, че липсващите копчета са повече от три..да не говорим и за малкия факт, че етикетът бе от грешната страна, което можеше да осначава само и единствено, че ризата ми е на обратно.Но пък и французите като цяло бяха странни хора.Всичко можеше да се очаква от модата в страната известна с голямата купчина желязо, носеща името Айфелова кула.
-Би ли подържала-подадох и цигарата и се заех с оправянето на щетите.Миг по-късно ризата ми най-накрая бе на предназначеното и място.Закопчах копчетата, които можеха да се похвалят с това, че са оцелели след малката ми каскада преди малко.
-Добре.Мой ред е за самопризнания.Напих се, озовах се в една стая с женена жена и докато се усетя летях от прозореца и в опит да се измъкна от съпруга и, който държа да отбележа имаше огнестрелно оръжие.-съвсем като сценарий на комедиен сериал.-и между другото..и аз не съм вегетарианец.Мисля го за глупаво, предвид факта че майка ми приготвя най-добрата пуйка в цял Ню Йорк.
И ето, че цигарата отново бе в устата ми, а ароматния дим правеше всичко възможно да ме накара да се пръсна от удоволствие.Остър звук достигна до ушите ми и ме накара да завартя глава нагоре само за да се изправя лице в лице със следната ситуация.
Прозорецът, който се бе превърнал в мое спасение, бе отворен широко, а черното ми яке летеше стремглаво надолу, приличайки на сакат прилеп.Полетът му приключи трагично, превръщайки го в купчина плат с неправилна форма.Е поне си го бях върнал...все пак имах ясен спомен, че портфейлът ми е вътре..а в него съответно личната карта, разполагаща с моя снимка.Определено не исках мъж с огнестрелно оръжие да ме подгони.Червеното не ми отиваше, да не говорим, че нямаше да преживея да видя кожата си надупчена.
-Както казах нека се разходим...иначе рискуваш да прекараш вечерта в полицейски участък, давайки показания за убийството на Рикард Блеукел..-още един поглед към прозореца и два силуета ми се сториха зловещо надвиснали, сякаш се караха -
Време беше да се изпарявам..иначе майстора ми бе в кърпа вързан.
Въпросът бе, че тъмните улици ми изглеждаха прекалено еднакви, сякаш бяха нишки на кълбо, толкова безбожнозаплетени, че биха докарали човек до отчаянеие.
-Надявам се за имаш ориентация тук, защото аз определено нямам никаква представа къде се намираме.-думите ми прозвучаха объркани в унисон с чувствата ми.
Цигарата се изпари скоростно, а единствената ми мисъл бе, че не знам името и.Да я кича с определението "непознатото момиче" вече ми бе омръзнало и бях убеден, че следващият ми въпрос щеше да е стандартното "как се казваш"...Твърде изтъркано констатирах накрая.


Пп:Съжалявам, че стана кратко и глупаво :/
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 08, 2011 9:17 pm

Трябваше да призная, че нямам нищо против някоя друга престрелка - толкова неща бях преживяла днес, че това направо си беше страхотен завършек, но не бях подходящо облечена. Не, трябваше да се махнем от опасната зона час по-скоро. "Не съм от тук" беше на езика ми, когато го сдъвках, преди да му позволя да излезе. Златното ми правило да не разкривам произхода си, докато не дойде момента за това, беше златно именно поради тази причина - винаги го спазвах. За къде съм без принципи?
- Не особено - отвърнах на въпроса му дали се ориентирам. Отговорът ми като цяло важеше не само за "тук", но и за "навсякъде", ала реших да не изпадам в подробности. - Но да се надяваме, че краката ми сами ще ни водят.
На това попринцип никой не трябва да хваща вяра, но май и двамата не искахме да се застояваме тук, затова продължавахме да вървим, а аз от време на време сменях посоката. Мълчанието ни завладя за миг, но в мое присъствие обикновено не се задържаше дълго. Чувствах се странно до него. Отчасти защото беше Рикард Блекуел и репутацията му се разнасяше по-бързо от... ами, май по-бързо от мен, подгонена от двама охранителя. И защото способността ми да не се държа като глупачка се проявяваше доста рядко и то когато не съм уморена.
- Моите нощни похождения никога не са стигали до спалните на женени мъже - промълвих замислено. - Май имам още много за учене.
Впрочем, щом имах възможност да изговоря толкова много думи за толкова кратко време, значи дробовете ми се бяха възстановили от внезапното изпитание, на което ги бях подложила.
- Какви съвети ще ми дадеш? Като човек с лоша репутация към друг - усмихнах се, макар че едва ли виждаше в тъмното. Мисля си, че иронията се накъдри по тона, с който го казах, така че Рикард щеше да ме разбере и без да му я посочвам.
Междувременно осъзнавах, че времето тече, а аз дори не знам точния час на денонощието, в който се движехме. Не се притеснявах, че утре съм на работа, защото често работех след безсънни нощи, по-скоро имах опасения от това, което може да се случи, преди да ми се наложи да отида да си изкарвам хляба. Не трябваше ли да се боря срещу изкушението и порока с целия ми възможен арсенал от моралност? Нещо такова. Не знаех обаче доколко мога да имам доверие на себе си.


p.s. издишам;; ще си пусня някой филм да се презаредя. -.-
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Вто Авг 09, 2011 1:05 am

Знате ли, милиони пъти удрях главата си в стената/или поне метафорично казано/ и се питах докъде ще стигне човешкият ум.Прогресът бе ясно озесаем и най-ярките разграничения бяха прости примери като огъня на праисторическия човек, постигнат след дългото търкане на два камъка..и съвременния уред наречен запалка, толкова елементарен за използване, че дори блондинките знаеха какво да правят с него.Техниката бе важна част от нашия живот, даже бях сигурен, че след някоя и друга година приятелите ни щяха да бъдат роботизирани кукли, говорещи двадесет и пет езика, продаващи се с допълнителни приставки за смяна на стайлинга...
Навигационна система, достъпна до всеки само с едно натискане на копчето.ясна и точна иформация къде се намираш по всяко време на денонощието.Точно това ми трябваше..Само дето бях твърде залисан в думите и, за да се сетя за втори път да използвам средството си за комуникация, в лицето на телефона.Не ме разбирайте погрешно..Нямах си и на идея какво ми казва.Просто гласът и имаше странната способност да ме накара да забравя, че само след миг прозорецът ще се отвори и някой куршум ще прониже кожата ми.Думи на Рикард Блекуел, способни да предизвикат кикот у всеки.
Разтърсих глава, мъчейки се да докарам отново онази ленива усмивка, нашепваща на околните, че не ми пука за нищо и никой.
-Никога не вземай съвет от мен.Съвсем сериозен съм не знаеш къде ще свършиш.-макар иронията в гласа и, интонацията ми си остана съвсем сериозна
В следващият момент бях сигурен, че някоя крушка е светнала в изтормозената ми глава.Най-после пристите ми се сключиха около металната повърхност на телефона.Издърпах го и ето че навигационната система светна право в лицето ми..Докато яркият дисплей на телефона не бе помрачен от тънка алена струя.
Не чух свистящ звук, цепещ въздуха.За да съм честен, не чух нищо.Но не можех да кажа същото и за това, което почувствах.Сякаш някой забиваше сребърно острие, потопено в сяра пак и пак някъде в рамото ми.Болката накара краката ми да се подвият като разтопен восък.Дясната ми ръка притискаше източника на парещото чувство и това бе причината да се строполя безжизенон върху паважа, без да има каквото и да било помощно средство, което да ме спаси от слбъсака.Тялото ми се разтресе веднъж, покле още веднъж и замря.
-Заглушител-промърморих, мъчейки се да разбера защо не бях усетил изстрела
Кръвта потече по сивата земя, зловещо сливаща се с мрака.Аромата на ръжда и сол се просмука във въздуха около мен и това накара главата ми да се завърти по-бързо и от високоскоростно влакче на ужасите.
В този момент присъствието на мрака ме задушаваше.имах чувството, че всек момент смъртта ще дойде и ще ме погълне със стрънния си аромат на застояло.А аз нямаше да липсвам на никого.Щяха да сложат снимката ми във вестника и това щеше да даде началото на върволица трагични репортажи.А когато паметният ден на погребението ми настъпеше, около дървения ковчег със златен обков щяха да се съберат непознати хора, по простата причина, че истинските ми приятели..бяха по-малобройни от дъждовните дни в Сахара.Може би ако се бях родил другаде, по друго време...и ако в портфейла ми нямаше толкова много стотачки, ценосттната ми система щеше да е различна.Може би щях да ценя малките неща, може би смъртта ми нямаше да е толкова трагична..Може би, може би, може би...Колко зловещо и несигурно звучаха тези две думи ръка за ръка.Колко зловещо звучаха в изпразнената глава на човек, чиято кръв багри паважа.
Втори изстрел не последва, може би стрелецът се бе успокил, виждайки ме потънал в алена течност.В крайна сметка..бях тръгнал да подлагам на дисекция целия си живот за нищо.Защото установих, че макар болката имах сила да се изправя.
-По дяволите-изругах, след първия си неуспешен опит да стъпя на крака
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Вто Авг 09, 2011 3:53 am

Продължавах да редя безсмислени думи, когато Рикард се строполи на земята. Всъщност първоначално просто реших, че не му се слуша и планира да избяга, затова се обърнах обидено, но когато го видях на земята, замигах неразбиращо. Не бях чула нищо, което правеше поведението му необяснимо, но няколко секунди по-късно видях кръвта и макар че положението не ми се изясни веднага, това ми беше достатъчно. Не извиках. Каква полза от викове? Освен това не за пръв път виждах кръв. Да, огнестрелната рана беше нещо ново в житейския ми опит, но в Бруклин се бях нагледала на какво ли не. Насилието е част от живота на някои хора. Жалко е, но е така. В нашето семейство никой не посягаше на никого - просто на никого не му пукаше, но бях виждала Декстър посинен толкова пъти, че бързо свикнах и вече не ми се виеше свят от гледката.
Фактически се хвърлих към Рикард, защото все още не бях наясно откъде бе дошъл куршума. Миризмата на кръв се заигра с ноздрите ми и аз потиснах всякакви вътрешни импулси, за сметка на самообладанието. Ръцете ми левитираха над тялото му, сякаш му правех някаква магия - не смеех да го докосна, за да не му причиня болка. Не бях минала курс за бърза помощ и си нямах представа какво трябва и какво не трябва да правя.
- Трябва да те заведем в болница - казах. - Хайде.
Помогнах му да се изправи. Май нямаха намерение да стрелят по него повече, а ако все пак имаха, надявах се да разбират, че съм просто невинен гражданин на неподходящото място.
- Там има пейка, ще можеш ли...? - Стори ми се, че кимна, но не можех да бъда сигурна. Не можех да си представя болката, която се разливаше по тялото му в този момент, но бях сигурна, че чувството не е от най-приятните. Не беше проговорил, откакто се беше изправил, с изключение на някоя и друга ругатня, но тях ги изключвах като задължителни за случая.
Пейката беше нова-новеничка или поне наскоро пребоядисвана, но Рикард щеше да добави нови шарки върху шедьовъра. Струваше ми се, че кръвта блика все по-усилено, сякаш не беше чувала такова нещо като кръвосъсирване или чудотворни молитви. Заобиколих го отляво и се наведох над рамотото му. Чувах учестеното му дишане, което долиташе почти като изкуствено, сякаш си бях пуснала филм, а нямаше ранен човек току под носа ми.
- Само ще погледна - казах и го направих. След малко се отдръпнах и казах с възможно най-успокояващия си глас: - Не изглежда толкова зле.
Боях се, че физиономията ми бе издала лъжата. Не изглеждаше сериозно, но това не променяше факта, че имаше кървава каша на рамото си. Веднага набрах 911, но докато го правех, го попитах дали има още някой, на когото иска да звънна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Вто Авг 09, 2011 1:58 pm

Тигани, точилки, телевизори.
Не началното "т" обединяваше гореизписните думи.Просто тези три предмета бяха най-често използваните оръжия от страна на нападателите ми.Хванеха ли ме в изневяра, получавах серия удари /най-вече в областта на главата/ с металното тулавище на някой тиган.Хванеха ли ме в серия от изневери, точилката влизаше в действие, оставяйки сини отпечатъци по цялото ми тяло.Ако пък ме хванеха в серия изневери и то с роднина като сестра, братовчедка..и така нататък, нещата загрубяваха.И това превръщаше телевизора в бейзболна топка с гигантски размери, летяща точно срещу неразкаяната ми физиномия.
Ето че пистолетът бе съвсем нов опит за вкарването на Рикард Блекуел в правия път.Също така, огнестрелното оръжие бележеше нова категория в моя живот.Хванеха ли ме в изневяра с женена жена, получавах куршум в рамото.От сега нататък щях да го знам.Ако оцелеех де..
Въпросът дали ще оцелея или не, не бе особено належащ.
-Няма нажду да им звъниш-успях да промърморя, мъчейки се да се освободя от ризата си.-Първо, нито ти, нито аз можем да дадем ясни и точни кординати на медицинския екип.Да не говорим, че още утре ще цъфнем на първа страница, ако някой разбере за този...ъм, малък инцидент.Мисля, че ще се оправим и сами.
Ситуацията напомняше на някой екшън филм.Самото сравнение накара крайчетата на устните ми да се извият в крива усмивка, неуспяла да стигне до очите ми.Явно все пак не се бях сдобил със своя майстор.или път не съвсем...
Дясната ми ръка отново се зарови в черния плат на ризата, а пръстите ми доказаха, че не са горди носители на епитета „сръчни”.Е, може би в друга ситуация, в която кръвта ми не пои обилно всичко наоколо, щяха да се справят по-добре.
-По дяволите-поредната ругатня се изплъзна от устните ми, доказвайки че етикетът не е сред списъка с положителните ми качества.Най-вероятно самият списък не бе особено голям.
-Просто ще скъсаш ризата ...-думите ми прозвучаха странно безсмислени дори в собствените ми уши-и ще превържем раната с нея.Мисля, че куршумът само е одраскал рамото ми.
Едно копче бе повалено.Ала това не бе моята битка, затова реших, че ще е най-добре да запаля поредната цигара.Както често казвах, това бе моето универсално лекарство, способно да ме накара да забравя дори кръвта.

Пп:Творчески запецнах :х Нещо не се получи..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Сря Авг 10, 2011 2:46 am

Затворих, когато женски глас ми съобщи, че съм се свързала с Бърза помощ. Погледнах Рикард със смесица от страх и недоверие. Възможно ли беше да има замъглена преценка? Силно се надявах, защото по-късно можеше да съжалява, задето е оставил нещата в мои ръце. Поне вината нямаше да тежи толкова много на съвестта ми.
- Не мисля, че ще мога да се справя - отбелязах за протокола. Исках да е ясно, че нямам представа какво върша, така че да го има предвид, ако последствията бяха лоши.
Рикард ме погледна по начин, който вероятно означаваше "Ако продължаваш да се мотаеш, ще се справя сам". Поне с това значение го асоциирах, затова се наведох над рамото му и изпъшках при вида на всичката тази кръв. Имах се за мъжко момиче и не ме беше гнус от тези неща, но всеки нормален човек не би могъл да понесе адекватно вида на огнестрелна рана пред очите си. Всичко изглежда окей на филм, но в истинския живот ти напомня по доста неприятен начин, че и твоята съдба подлежи на постянни промени и може да завърши по същия начин.
Започнах бавно, но сигурно да разкопчавам ризата му. Свалих я внимателно, за да не му причиня повече болка от необходимото. Следващото, което се чу в нощта, беше звука на разкъсващ се плат. Макар че всъщност никак не ми бе лесно да го направя - защо мита за женската чанта не се оказа реалност тъкмо в този миг? Защото си бях забравила чантата, ето защо. В клуба или просто някъде по пътя. Не си спомнях. Така че чак след няколко сериозни напъна от моя страна, платта се спраска с рязък звук и аз си отдъхнах облекчено, че "операцията" не е провалена от липсата ми на сила.
- Не обещавам, че ще е качествено, нито че няма да боли - предупредих преди да се заловя с превързването. Беше доста несръчна работа, а Рикард през цялото време ме наблюдаваше със сериозността на изпитващ по анатомия, който оценява работата ми. Да бе, все едно на студентите им се случваха чак толкова интересни неща. Знам, нали и аз бях такава. Вярно, учех литература, което предполагаше по-спокойни занятия и все пак...
- Мисля, че е готово - съобщих и се одръпнах, за да видя работата си. Беше доста зле на външен вид, но се надявах да държи. Освен това Рикард се бе сдобил с доста уродлив вид - ако някой го срещнеше в този час на нощта, в този вид, едва ли би оцелял от шока. - Изглеждаш почти като нов.
Чувствах се доста странно - трябваше да се озъртам, за да проверя дали снимачния екип няма да изкочи от някъде. Но това не беше филм, което го правеше още по-особено. Трябваше да запомня този ден. В момента и най-страшните изпити ми изглеждаха като нещо незначително.
- Вече сме квит - ти ме спаси и аз те спасих. Не е като да не съм благодарна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Сря Авг 10, 2011 1:44 pm

Погледът ми се заби във фасадата на близката сграда.Плетеницата от пукнатини изглеждаше зловещо красива, виейки се от подножието чак до улука.Дали зарадаи шока, или по някаква дуга причина ми се строи ужасно несправедливо.Едри парчета бетон бяха излязли от местата си, заемайки нова позиция, която променяше тяхното състояние на „натрошени”.В някои от прозорците зееха дупки с размерите на футболна топка, нащърбени покрая, сякаш стъклото бе наръфано.Коренно различно от това, което бях свикнал да виждам.Дали съдбата не ми го връщаше?Може би като в онази анимация за чичо Скруч, безплътното създание, определящо жизнения ни път, бе решило да ми покаже друг свят освен малкия розов балон, в който живеех.
Не.Побърквах се.Най-простото заключение.Хората използваха тази фраза, отрязвайки всеки път към непознатото.Побърквах се.И до там спираше опита им да прозрат простичката истина.Идеалното извинение не мислите ли?
Може би най-накрая бях на път да се превърна в нещо различно от разглезеното хлапе, получаващо всичко още преди от беззъбата му уста да излезе „моля”.Може би зловещо трагичния вид на сградата ръка за ръка с гласа на момичето ми подействаха като чаша ледено-студена вода.
Думите и продължаваха да се реят в пространството.Отново приличаха на тихо жужене за ушите ми, каращо ме да сравня тембара на гласа и с горещ карамел, стичащ се по метална лъжица.Звучеше толкова успокояващо.Имах чувството, че съм невръстно хлапе, чиято майка му разказва приказки.Сякаш бях на онази тънка граница между съня и реалността.Усещах присъствието и, знаех, че тя е съвсем близо до мен, а в същото време бе толкова далеч.
Пръстите и, опитващи се да омотаят парчето черен плат около раната, се движеха внимателно.Сякаш се стараеше да не докосва разкъсаната кожа.Тялото ми остана замръзнало, а клепачите ми се притвориха.Пукнатините обаче се бяха запечатали трайно в съзнанието ми.
Телефонът ми изпротестира, карайки звука от барабаните на някаква никому непозната банда от южен Тексас да се разнесе наколо и да прекъсне умственото ми вцепенение.Телефонния номер изписан на светещия дисплей бе скрит.Тънка бръчка проряза челото ми, предизвикана само и единсвеното от голяма доза недоумление.
-Господин Блекуел-дрезгавия глас от другата страна бе пълна противоположност на този на момичето-Получихте ли малкото ми преду преждение?
Имах чувството, че ченето ми заплашва да удари асфалта.Стиснах устни и се опитах да овладея изражението си.
-Това е само началото.-разговорът приключи
Няколко сикунди стоях така, подражаващ на статуя, непомръдващ, едва дишащ.В две неща бях напълно и категорично убеден.Първо, не бе отмъщение, задето съм спал с нечия женена жена.Второ, това не бе краят.
-Трябва да се махаме от тук.Аз трябва да се махна.Не бива да се замесвам в това.-по дяволите, не бях способен да помръдна.И не защото бях прострелян, ами защото исках да чуя още веднъж гласа и.
Очите ми се впиха в нейните, а здравата ми ръка изпусна телефона.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Сря Авг 10, 2011 8:29 pm

Хей, какво става?
Това исках да извикам. Но вместо това, се взех в ръце - не вярвах да е номер, изглеждаше наистина сериозно. И макар че не разбирах докрай положението, не мислех, че искам да остана, за да гледам края от първия ред. Помогнах му да се изправи и го накарах да се подпре на мен за опора.
- Хайде - казах окуражително. Придвижването и на двама ни заедно беше трудно и некоординирано, но се справяхме някак. - Не знам какво става, но ако ти трябва място, на което да не те открият, май знам такова.
Значението на думите ми и вероятните последствия от тях се появиха в ума ми много по-късно. Наистина се надявах да не се налага да стигаме до квартирата ми. Стомахът ми се сви само при мисълта какво мога да открия вътре. Сигурно вътре се криеха безброй чудовища, някой сериен убиец и Брад Пит, обаче не можеха да открият пътя до вратата. Но ситуацията май изискваше тази жертва, а ако не тя, то поне късния час. Имах чувството, че вече е с една-две идеи по-светло наоколо, което ми напомняше с чудовищна неотложност за работата ми, лекциите и нуждата да се нахраня. Не знаех как се чувстваше Рикард, но след толкова случки, може би и той имаше нужда от нещо подобно.
И все пак...
- Далече е - казах тихо. - По-добре е да не рискуваме. Накъде тогава? Към вас? Ако можеш да се ориентираш за посока, все ще открием нещо.
Умората се разливаше по тялото ми все по-осезаемо, но аз бях решена да не се поддам и да изкарам до края. Всъщност не ми се искаше нощта да приключва, но и не можех да кажа, че се надявам на още покушения, гонитби и други такива екстремни работи. Струва ми се, че бяха достатъчно за един път.
- Имам джобно ножче, мога да ни защитя - предупредих го, за да върна малко настроението. - Винаги ли подлагаш новите си познати на такива емоционални изпитания?
Трябваше да го питам как се чувства, знам. Но кой знае защо чувствах, че това би прозвучала прекалено драматично, като онзи предсмъртен момент във филмите, когато героя със сетни сили поддържа духа на лентата, а после издъхва театрално. Ако си спомням правилно, след това неизменно следваше ред сълзи, ред сополи и пресилени въздишки. И махане с бели кърпички. Тръснах глава, за да прогоня глупавите мисли, макар че аз така и така нямах бяла кърпичка. Реших, че няма да му досаждам като орлицата-майка, защото очевидно не беше тръгнал да умира, освен ако някой не му помогнеше за това в близките часове.

p.s. пришпорват ме и нямам муза; много гадна комбинация. -.-
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пет Авг 12, 2011 1:36 am

Глупавата избирателна глухота отново бе решила, че сега е звездният и миг и трябва да се прояви с пълна сила.Напрегнах всеки грам от волята си, мъчейки се да я изтикам някъде на заден план.Ала проблемите ми бяха прекалено много.Сякаш бях попаднал в някаква бездънна черна дупка, опитваща се да изсмуче всеки грам от без това разхлопания ми мисловен механизъм.Ръката ми се уви около крехките и рамена.Думите и продължаваха да ми звучат далечни.И все пак несравнимото спокойствие, което ме заля, не можеше да се сравни с нищо.Краката ми помръднаха напред, ала движението бе машинално, сякаш бях робот от нова иновационна материя, чувствителна на допир.Умората несъмнено бе осезаема, а тъмните тесни улички навяваха тягостно чувство, което сякаш бе сграбчило врата ми и го стискаше с все сила.
-Почакай-чувствах как гърлото ми пресъхва, а думите прозвучаха дрезгаво в собствените ми уши.
Бавно и неохотно отпуснах ръката, преметната през рамото и, и се опитах да се отделя от нея.Затърсих телефона си в мрака и благодарение на светлината, която хвърляше единствената улична лампа наоколо, пръстите ми успяха да се ориентират.Батерията му се бе измушила от обичайното си място, заедно с капачето.За жалост, за да сглобя простата конструкция, трябваше да вкарам в действие и двете си ръце.Кожата около раната се опъна, карайки ме да стисна зъби.В крайна сметка яркият дисплей светна, а трите чертички в десния ъгъл показваха, че има обхват.
-Клиф.-шофьорът вдигна на първото позваняване, скоростен както винаги-Виж Клиф, работата е там, че нямам идея къде се намирам.
Кимнах няколко пъти в отговор на думите му.Разговорът прекъсна и от телефона се разнесе сигнал свободно.
-Шофьорът ми ще дойде след малко, мисля, че лимузината е безопасна.Бронираните стъкла са трудни за чупене.А и имаш джобно ножче, нали?-не можах да се сдържа и се усмихнах при последните си думи.
Приближих се отново, връщайки раката си на предишната позиция, а именно около рамената и.Минутите минаваха изненадващо бързо.очите ми се забиха в лицето и.отново онази малка част от мен, винаги търсеща белята си, започна да ми крещи, заплащвайки да пробие тъпънчетата ми.Къде беше избирателната глухота, когато ти трябвваше?
Чифт фарове озариха лицето ми, карайки ме да завъртя глава.Незнайно как, колата се бе появила..и незнайно как успяваше да премине през тясното пространство.
-Изглежда ескортът ни се появи.
Задната врата се отвори още преди колата да спре окончателно.Познатия аромат на кожа идващ от тапицерията ме удари по носа и онази типична за мен ленива усминка заигра на лицето ми.С малко помощ и голямо услие успях да се вмъкна вътре, а ръката ми слюкила се около тази на момичето, ясно и показваше, че трябва да ме последва.
-Карай към Хъдсън-наредих на Клиф, без да изпускам момичето от поглед
Най-вероятно в главата на шофьора се въртяха милиони въпроси..Защо съм без риза, защо съм простреля...кое е момичето.На последният дори аз не можех да му дам смислен отговор.
Очите ми все още пълзяха по лицето и.Зачудих се какво ли ще е да прокарам пръсти през тъмния водопад от коса, стелещ се по раменете и.
-Ще ми кажеш ли името си, мистериозно момиче?-не бях забелязал колко близо се бях навел.Ама какви ги говорех? Естествено, че знаех колко близо се бях навел.Устните ми докоснаха нейните, малко по-настоятелни отколкото трябваше.
Отдръпнах се ухилен до уши.Май щях да прибавя и шамар към огнестрелнта рана...Какво пък.Юнак бе рана не ходеше нали?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 15, 2011 3:13 am

Сюрреалистичността на деня продължаваше да се увива около мен. Изглежда, че границите на възможното се бяха разтегнали неимоверно, така че сега не можех да позная света, в който се намирах.
Целувката му ми дойде неочаквано, така че нямах време да й се насладя, дори да исках. Бях твърде слисана от факта, че седя в лимузина и то не чия да е, за да могат мислите ми да намерят някакъв ред. Закъснялото усещане за топлина ме заля неочаквано и аз премигнах объркано срещу него. За миг си помислих, че съм си въобразила, че цялата сцена се е разиграла в измореното ми съзнание, но усмивката, която играеше по устните на Рикард ми подсказваше, че всичко не съм си измислила целувката.
Усмихнах се в отговор, позакъсняло и сковано. Усещането беше някак ново, но приятно, сякаш преживявах първата си целувка отново. Побързах да се упрекна в главата си за глупавите мисли, но все пак не можех да прогоня това непознато чувство. Опитах се да насоча мислите си в друга посока, макар че ми бе трудно.
Дори не бях забелязала, че само едната част от ритуала на запознанството е изпълнена. Не ми се случваше често да проявя такава неучтивост и да не кажа името си - обикновено се стремях точно към обратното, исках колкото се може повече хора да го знаят. Явно днес беше ред на разсеяността да изпъкне като едно от качествата ми.
- След тази нощ май заслужаваш да ти го кажа - казах, надявайки се да не съм се изчервила като гимназистка преди малко. - Оксана Адлър, приятно ми е.
Подадох му развеселено ръка.
Плачевни и комични ситуации се редуваха постоянно, почти не можех да свикна на темпото, с което се сменяха. Бях преминала през какво ли не тази вечер - можех да изградя стабилна писателска кариера само върху преживяните емоции за тези няколко часа. Усещах някакъв трепет във връхчетата на пръстите си, които изпращаше гъделичкащи импулси по цялото ми тяло. Не можех да дам прецизна идентификация на чувството, нито да определя с точност дали ме дразни или ми е приятно. Опитвах се да не му обръщам внимание, но то беше натрапчиво като прашинка в окото.
Скръстих ръце пред гърдите си.
- Да не ме отвличаш?

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Пон Авг 15, 2011 4:56 am

Дали от прекомерното гледане на полицейски филми по кабелната, в които извратени похитители пленяваха поредната си сексапилна жертва, или заради думите и, все още не съм сигурен в отговора, но страннна идея се зароди в изтрещялото ми от климатичните промени съзнание.Наистина можех да я отвлека.Ала не за да я окова във вериги и да я превърна в своя лична робиня, по дяволите, второто наистина ме блазнеше, а за да я разпитам на спокойствие, замествайки поредната доза банални въпроси, с такива, които щяха да ми позволят да надникна поне за малко във вътрешния и свят.Боже, превръщах се в голям сапунен мехур, играещ в теленовела, който в паметния триста деведесет и осми епизод среща непозната тъмнокоса и от пропаднал наследник се превръща в стабилен човек с три деца и голф стикове в килера си...Не тайни запаси уиски за черни времена.
Погледът ми отново се плъзна по нея, а това, че скоро щях да ставам баща изобщо не бе на пиадестал в безсрамното ми съзнание.Явно не се превръщах в сапунен мехур, щом егоистичните мисли все още бяха на лице.
-Удоволствието е изцяло мое.-откъсна се от устните ми преди да мога да направя какното и да било.Изтъркана заучена фраза, толкова срещана по екраните колкото и името Джон Смит.Сега оставаше и да я попитам дали ходилата я болят, а след дълга пауза на недоумление от нейна страна да изтърся, че се е разхождала цял век из съзнанието ми и е логично да се нужда е от някое мазило със скрита билкова сила.
-И, не...макар да не отричам, че ми се иска.
Колата продължи да се движи бавно, а аз се заех да правя дисекция на всяко едно нейно движение.Поне не се бях сдобил с шамар, което продължаваше да ме кара да се чувствам като човек току-що ударил шестица от тото след една дълга серия от неуспешни опити, като под дефиницията на неуспешни се криеше някое трицифрено число.Неподходящо сравнение, напълно го съзнавам, ала в онзи паметен момент само това се въртеше в главата ми.По-празна и от училище в разгара на летния сезон.
-Обичаш ли разходки с яхти?-попитах замислено, зарязвайки всякакви умствени братвежи, опитващи се да ме погълнат барабар с костюма-Всъщност не ми отговаряй.Ако чуя отрицателната частица "не", убеден съм, ще се метна зад борда-още не изговорил последните си думи, се измъкнах от вече замрялата кола.
Издърпах момичето, повеждайки я към яхатата с миниатюрни размери.
-Ако се въдпротивиш, ще те целуна пак.А и съм ранен, трябва да ми угаждаш-чух се да казвам вече на борда.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Оксана.
Brooklyn
avatar

Posts : 47
Join date : 06.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Вто Авг 16, 2011 12:44 am

Бях се разсмяла, а вятърът разнесе звука наоколо и аз се почувствах по-добре, когато чух как звучи. Чувствах се по-спокойна и отново преизпълнена със сили. Не знам дали беше заради преспективата да се возя на яхта, присъствието на Рикард или просто часът беше толкова внушителен, че съзнанието ми само се бе рестартирало, но усетих настроението от началото на вечерта да се възвръща.
И сега...
- Не те бива особено в заплахите - отвърнах. Наведох се и допрях устните си до неговите само за секунда, сетне се отдръпнах още по-развеселена. - Какво ще стане, ако ме хване морската болест или нещо такова?
Обикновено не е много правилно да извикваш такива картини в съзнанието на желания от теб субект, но шегата ми се изплъзна от устата, преди да премисля последствията. Все едно, реших след трисекундна тревога. Със сигурност не бях първата, която го придружаваше в яхтата, а колкото по-голяма бе бройката, толкова повече се увеличаваше възможността от всевъзможни гафове.
Очите ми обхождаха яхтата - никога не се бях качвала на подобно нещо преди. Само боята по нея сигурно струваше повече от цялата ми покъщина или поне така ми се струваше. Изпитах неясното усещане, че ще я омърся и се опитах да отстъпя назад, но се опомних на време - крачка назад можеше да означава твърде кратко падане, завършващо с неприятен плисък. Усмихнах се на Рикард. Не беше лесно да се правя на смела, при положение, че се чувствах като праисторически човек попаднал в центъра на Токио, пък и не исках да показвам озадачаващата си липса на знаяния по отношение на всякакви плавателни съдове, включително и примитивния сал. Дори не бях сигурна дали умея да плувам добре. Внезапно се замаях от придошлия пристъп на паника и пристъпих по-близо до него с извиняваща усмивка.
- Студено е - казах, но и двамата знаехме, че не това беше причината да притрепервам от време на време. Просто не можех да си призная, че във въображението ми вече съм разиграла около дузина варианти фаталния ми край да настъпи на яхтата. На него това, изглежда, му доставяше удоволствие. Бях едновременно възмутена и развеселена от случващото се. - Какво следва? - попитах и се приближих още малко.
Главата ми беше натежала, но естеството на чувството, което ми причиняваше това, бе обвито в мистерия. Всъщност имах готов отговор и знаех, че е верен, но все още дори не смеех да си го помисля направо. Исках да бъда внимателна и да не прибързвам със заключенията, което беше новост за мен - обикновено се хвърлях в подобни авантюри с главата напред и дори нещо повече - позволявах си волността да ги направлявам в желатата от мен посока.
Само че сега бях на чужда яхта и не смеех дори да се докосна до руля.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Рикард Блекуел
Модератор
avatar

Posts : 220
Join date : 01.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   Вто Авг 16, 2011 10:50 pm

Хубавото на съвременните мозъци бе, че бяха достигнали своя апогей, което пък автоматично значеше, че хубавата ни планета бе пълна с милиони малки улеснения за мързеливците с тлъста банкова сметка.Ето как се бях сдобил с яхта, която не само че разполагаше с минихладилник, ами и една прекрасна малка ръчка, която поемаше цялото управление над лъскавото чудо.Автопилот.Благословен да си ти, изобретателю на тази гениална опция, причина засвободните ми ръце.Всъщност свободната ми ръка, като се имаше предвид, че дясната ми все още бе увита с черната ми риза.
-Студено е.-думите и ме накараха да обърна глава.
Отново бях изпаднал в ония тягостни умопомрачения, сякащ поглъщащи всяко малко колело от мисловният ми механизъм.Чудех се дали само моето съзнание бе тъй разхлопано или това си бе често срещана характеристика на цялото ни човечество?
Отново смълчан, хванах ръката и и я поведох нагоре.НЯколкото стълби деляха горната част на яхтата от носа и кърмата.Настаних се на малкото тапицирано подобие на вграден в перилата диван и я придърпах към себе си.Ръцете ми я обгърнаха, а острото изгаряне в дясното ми рамо ме накара да стисна очи при иначе нищожното на пръв поглед движение.
Аромата на сол се смеси с този, който излъчваше кожата и.Усетих как неволно потръпнавам.Ала не защото бях полугол.По дяволите, дори панталоните да ги нямаше, пак щеше да ми е горещо.Колко странно въздействие можеше да име едно момиче върху мен.Рикард Блекуел, за който всички твърдяха, че е женкар до мозъка на костите си, Рикард, за който се носеше славата на безчувствоно чудовище търсещо поредната бройка.
Признавам, имаше много факти, подкрепящи хорските твърдения.И една бременна Алия го доказваше напълно неуспоримо.ала точно сега реших че това няма значение.Да, глупаво бе да си мисля, че миналото няма да ме преслредва.Винаги щеше да се спотайва в сенките, чакайки най-удачния момент да се нахвърли върху личното ми щастие, раксъвайки го на милиони миниатюрни парченца, нашепвайки на всички, че спойката никога повече няма да бъде същата.Все щеше да отсъства някоя малка частица.
Пръстите ми се плъзнаха по рамото и.Отново онзи странен трепет проряза тялото ми.Сякаш бях изгубил контрол над себе си.
-Още ли ти е студено?-промърморих, съзнавайки, че звуча като наркоман прекалил с поредната доза бяло прахче, гарантиращо безупречен ефект
-Защото можем да слезем долу...-продължих в същия дух.Устните ми доближиха врата и.Бяха само на един дъх разстояние.И тогава съзнах, че движенията ми в комплект с последното ми изказване най-вероятно са изградили неподходящо впечатление у нея.
-Май не прозвуча прилично..-констатирах на глас накрая.
Ала ръцете ми не я пуснаха.

Пп:Извинявам се за отсъствието си на муза :х
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Манхатън, юни 2011г.   

Върнете се в началото Go down
 
Манхатън, юни 2011г.
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Gossip Girl :: Manhattan :: Истории, потънали в забрава-
Идете на: