Малкото китайско ресторантче

Това беше най-успешният китайски ресторант в града. Тук не идваха често хора от елита, но винаги можеш да видиш някой, поемащ скъм вкъщи с кутия от сладко-кисело пиле.

Чудех се дали храната ще ми проговори отново. Вярно, адски откачено беше, но какво? Нима не знаехте че с мен е така?
И при двата случая, говореща или неговореща вечеря, ако стоях и обмислях как по дяволите поничката се бе сдобила със гласни струни, си оставах гладен. А знаех, че рано или късно стомаха ми щеше да се обади, вдигнайки онази табела, тип "протестирам" под формата на къркорене.
Може би точно тези мисли се оказаха виновни относно факта, че седях на ръбест стол в неизвестен за мен досега китайски ресторант и чудейки се как може човек да яде сладко и кисело едновременно, без да се налага да ползва хапчета за стомашни киселини...
"Скариди в скандинавски сос и тибекски подправки"
"Ориз със яйца и пържени раци"
"Пържен ананас"
По дяволите... Сериозно. Ако се налагаше да ям подобно нещо щях да се барикадирам с медикаменти. Така де, признавам не бях ял преди именно поради факта че имах подобни предубеждения относно този вид храна. И може би тази вечер щеше да е паметна, точно защото съм се престрашил да опитам.
Само дето не бях убеден че ще се намери някой, който да ме принуди да го направя. Защото аз самият едва ли щях...
Сервитьорът с дръпнати очи изприпка бързо в моя посока, а миг щом се озова до мен избърбори нещо неразбираемо, придружено от едно "Здравейте, какво ще желаете".
- Ъ.. Ориз .. със зеле и.. бамбук.. - измърморих срещу продълговатото му лице, пълно със отегчение - Това е.. засега.
Боже господи, не мислех че ще ми се случи...