Баскетболното игрище

След училище реших за малко да отида на любимото си място.Игрището до реката.Минах през нас колкото да си сменя униформата и да се скарам с майка дали ми е разрешено да излизам или не и после се запътих натам.
Колкото и изненадващо да е нямаше никой..освен Джес.Тя пък какво правеше тук?Странно.
Отидох при нея и седнах на пейката:
-Не съм очаквал да те видя точно тук,красавице.

Както си седях чух гласът на Лукас зад мен. Обърнах се учудено и повдигнах вежда.
- Не знаех, че играеш баскетбол.. - казах и го целунах.
- Доста съм добър даже. - засмя се и изкара една баскетболна топка от чантата си.
- Не съм и предполага. - взех топката от ръцете му и направих опита да вкарам топката.. неуспешен. - Не съм много добра..даже никак бих казала. - прехапах устна и се засмях. Подадох му я, а той вкара от първият път.

-Има много неща,които още не знаеш за мен. - усмихнах й се.-Но пък нямам нищо против да те науча поне да уцелваш таблото на коша.
Тя ме перна леко по рамото,но се засмя заедно с мен.Показах й как трябва да застане и й хващайки бедрата й и показах как точно трябва да го направи.

- Но пък нямам нищо против да те науча поне да уцелваш таблото на коша. - засмя се, а аз го пернах леко, но след това последва смях.
Застанхме пред коша, а той хвана бедрата ми, а после обви ръце около моите.
- Давай! - каза в следващият момент топката премина през металният ринг, а аз заподскачах от радост като малко дете.
- Успях! Успях! - казах смеейки се. - Много добър учител си. - целунах го нежно. Взех топката и започнах да бягам по цялото игрище. Нямаше начин да му избягам, но това беше отделен въпрос. - Няма да ме хванеш. - изписках и тръгнах на другата страна.

Не ми отне особено много време да я хвана,но все пак я оставих малко да се порадва.
Взех топката от ръцете й и я хвърлих в страни.След това отново обвих ръце около кръста й и насмешливо казах:
-Понякога ,когато съм с теб,защото то е много отдавна-тук и двамата се засмяхме-имам чувството,че съм с Лили.

Както се забвлявахме и всичко беше като в някакъв филм той изтърси нещо за някаква Лили.. Усмивката падна бързо от лицето ми и го погледнах сериозно..
- Какво? попитах объркано и както бяхме застанали на пейката се изправих и застанах срещу него.
Стана ми ужасно гадно.. Как мижеше да ме сравнява с бившето си гадже?!
Все още го гледах сериозно и чаках отговорът му..

Нямах много ясни спомени от първата ни вечер...освен един специален,но си мислех,че съм й казал за Лили.
-Не съм ли ти разказвал?
Израженито й стана още по-кисело и тя троснато попита:
-Защо да ми разказваш за бившите си гаджета?!
Усмихнах се.Явно бях забравил тази малка подробност:
-Всъшност..не знам,но определено не излизам с 5 годишни момиченца..поне не и по този начин,пък и Лили ми е сестра.

Камък ми падна от сърцето когато чух, че това е сестричката му.
- Аз.. съжелявам. Чувствителна съм на темата с бившите.. за това реагирах тъка. - прехапах устна.
- Няма нищо.. Вероятно и аз бих реагирал така. - каза, изправи се и ме целуна.
- Трябва да ме запознаеш със сестричката си. Може да се сприятелим.
- Сигурен съм в това. - усмихна ми се и ме вдигна в прегръдките си.. - Искаш ли.. да отидем да се позабавляваме някъде? - попита, а аз само се усмихнах и кимнха.
-Само да минем през нас и да се облека. Но.. къде ще ходим?
- Тайна! - засмя се дяволито и тръгнахме.

Рикард Джеймс Блекуел!Спри да си пъхаш ръцете в джобовете!
Рикард не си дъвчи молива!
Рикард спри да се въртиш в центъра на стаята.
Честно, главата ми изпуши.Малко по-рано тази сутрин, в бялата всекидневна на Блекуел трябваше да се проведе първата среща между мен , Рикард Блекуел, за тези които са забравили името ми/сигурен съм, че са нищожно количество, но все пак длъжен съм да предотвъртя евентуални неясноти/ и мистър Джерар дьо Леман, бъдещият ми учител по рисуване..имащ честта, или по-скоро задължението да поеме такъв художествен инвалид като мен и да го превърне в бъдещия Пикасо.Не виждах как ще стане, защото за мен все още тревата бе просто зелена линия опасваща долния ръб на листа, а небето съответно синя линия, опасваща горния ръб на бялото ми "платно".Уви милата ми майка не можеше да преглътне факта, че далечния ми братовчед може да рисува, а аз не.По-скоро не можеше да преглътне, че леля Айрийн само се хвали с художествените постижения на сина си, а майка ми няма какво да каже освен, че за мен хората са ходещи триъгълници..или когато се старая повече, ходещи правоъгълници с отделени глави, кръгове.
Господин дъо Леман изгледа странно черния ми костюм.Странно облекло като за пръв урок..но какво да се прави като бях насила натикан в тясното Гучи, правещо ме да изглеждам като пингвин.Беше нелепо.Но моят неспирно работещ мозък обмисляше варианти за бягство.Само два урока..Това си бях обещал.Два урока и милият французин щеше да получи изненадващо писмо от голяма изложбена агенция...или пък можех да звънна на емиграционните.Едно анонимно обаждане.
-Рикард спри да си дъвчиш молива!Мислиш ли, че пикасо го е правил!-развика ми се той, а смешният му акцент проби стените на мозъчната ми кутия
-Пикасо е бил беден, и му се е налагало да работи..-промърморих тихо под нос
Някъде след третия час картината ми приличаше на голяма консерва телешко варено.Уви учителят ми разпозна великата китайска стена сред драсканиците и го нарече "велико абстракнто изкуство".
Пълен шарлатанин.Шарлатанин, който получи повишение след като даде конструктивната си критика пред цялото ми семейство.
-Имате изключително талантлив син!Малко работа и ..скоро ще отваряте галерия.
Дрън, дрън та пляс!
-Това е нелепо!-казах, ала никой не ми обърна внимание
И какво да направя...освен да започна да се въртя като пумпал и да пея...
-Рикард!-майка ми не издържа
Това ми и трябваше.Излязох от имението скоростно и се настаних в лимозината.
-Карай Крив.-шофьорът вдигна рамене в знак на разбиране и потегли
Запалих цигара и усмивката се появи на лицето ми, когато червената кабина изникна пред очите ми.Колата спря плавно, а пръстите ми зашариха по циферблата.Три минути по-късно емиграционните вече бяха по следите на нашия мил французин.
Един поглед и забелязах женска фигура малко по-надолу по улицата...точно до баскетболен кош.Какво по-хубаво от момиче и мръсен номер?
Краката ми сами се задвижиха, а цигарата се плъзна между устните ми.
-Здравей красавице.

" - Хоан.. Ти ме предаде! Не знаеш колко ме нарани! Трябваше да послушам Франческо! Ти си един продажник! Нищо повече! Не ме заслужаваш!
- Есмералда... Прости ме.. Не е каквото си мислиш.. А те обичам, Есмералда! Ти си моят живот!
- Не ме лъжи.. Замълчи.. Моля те.. Замълчи...
- Есмералда! Ти и синът ни сте всичко за мен! Не си отивай! ..."
Бла-бла-блаааа... Вече повече от час глупава теленовела святкаше върху малкият ми телевизор, отчаяно опитвайки се да разплаче зрителите си, чиято по-голяма част се състоеше от пенсионери.
все още чувах рекламата в главата си.. "Специален двучасов епизод! Гледайте утре по..."
Факта че подобни сериали водеха до потенциално затъпяване можеше само да ме притеснява, понеже времето, в което се очакваше че нормалните хора са на работа, аз стоях и превъртах канали, раздвуявайки се между спортно коментаторско предаване и мексиканската тъпня.
Единствената ми останала опция бе именно обикалянето из крада подобно на избит електрон, често създавайки впечатлението че съм бездомна.
Не че беше далеч от истината.. Имах късмет че в западналият пансион имаше кабелна...
Установявайки че с риск да заприличам на муха без глава, шматкайки се напред назад по улиците, нямаше друг начин да оцелея. Единственото което бих постигнала в противен случай се изчерпваше със състрадание към есмералда и унищожавайки кутийки с бира пред "могъществото" на футбола.
Кецовете ми заджвакаха из локвите, образувани от вчеращният излял се дъжд, а мислите ми се бореха една друга в главата ми, превръщайки я в един странен по форма и пълен със странна материя ринг.
Без да се усетя се бях озовала до баскетболното игрище. Обичах баскелбол.. определено го предпочитах пред футбола, който главно представляваше двайсетина глупаци, гонещи изкаляна топка. Нищо образователно.
- Здравей красавице - нечий глас ме изтръгна от мисловия транс, в който бях изпаднала.
Извъртях се бързо на пети по посоката на звука. И, не се изненадах при видяното. Така де, всеки случай нямаше начин да ме заговаря клошар.. най-малкото щях да доловя миризмата.
- Ъм... здравей - пристъпих към баскетболния кош, гледайки непознатия с крайчеца на окото си. Все още се смяташе за невъзпитано да зяпаш хората, или не бях в крак с времето?

Рикард Блекуел отново посрами баща си.
Рик пиян до козирката ..какъв наследник на империята Блекуел.
Къде е Рикард?
Къде ли е Рикард?Честно ли задавате този глупав въпрос?Всички вие, представите ли на "пресата" имате една едничка цел в своя нископлатен и ужасен животец.Да, признавам, автобиографията ми е като рап-песен.Но нима щеше да е интересно, ако прилича на правителствен доклад.Някой толкова скучен и изпълнен с политически термини...
Какво като бях прекарал цяла нощ, опитвайки се да счупя рекорда на заведението за най-много изпито мухито в рамките на 15 минути..Какво като бях продължил с алкохола..какво като бях пиян?Нима това е ваша работа..Да врете носа си, където не ви е работа, търсейки поредната пикантна снимка, този път на Рикард Блекуел, чиято ръка е залепена за бедрото на момиче без пола?И в следствие на което безсрамните ви пръсти започват скоростно да шарят по лъскавите клавиатури част от служебния ви бонус за "добре свършена работа", набирайки поредното заглавие бум за печатната индустрия.Три хиляди продадени копия, а вие се отправяте с зловеща усмивка към първия долнопробен магазин .Естествено, въпреки големия ви успех, повлякъл апогея във вашата нищожна кариера, не може да си позволите да пръснете двеста долара за вино.Ще се задоволите само с четири бутилки мерло произведено в Тексас, където дори няма грозде, всяка от които върви с комплект стъклена чаша...и това малко отклонение от иначе изградения ви бюджет ще ви струва...тринадесет и деведесет и девет.Вие ще прехапете устна, ще решите, че Мишел от счетоводството винаги е била твърде завистлива към кариерата ви, затова цялото счетоводство ще мине и без почерпка.
И къде ли е Рикард?Чийто живот сте се постарали да съсипете.Ще ви кажа.На частния си остров, далеч от крясъците на невротичната си майка...И пие втора бутилка от онава вино, което гледате всеки път щом отворите някое лъскаво списание.Френско, струващо повече от апартамента ви..Ето там е Рикард.Далеч, набиращ телефонът на шефа ви, заплащващ го, че ако не се разделите с работата си, целият вестник ще се срине до основи...
И знаете ли...май онази бутилка, която не купихте по-рано, заради омразата си към Мишел, съвсем скоро ще се озове в ръцете ви..само че за лична употреба.Защото както достигнахте върха, така и паднахте.
Рикард набелязва поредната си жертва..кое ли е загадъчното момиче?
Знам, че дебнете в храстите.Търсейки пикантната новост около Блекуел.Тази, която отново ще ви изстреля отново на върха, а ще запрати богатия наследник на дъното на хранителната верига.
Успех.Даже мисля да ви улесня.
-Не е възпитано да отвръщаш поглед, красавице.-преди да е осъзнала каквото и да било ръката ми вече се плъзгаше по талията и, придървайки я достатъчно близо, че да усетя парфюмът и
Другата ми ръка за жалост бе заета да държи цигарата, но смалилият се вече фас даваше ясно да се разбере, че съвсем скоро ще разполагам и с десетте си пръста.
Преди да съм получил сочен шамар се отдръпнах от нея.Цигарата се озова отново между устните ми, а ръцете в джобовете.Закрачих около нея, а устните ми отново се изкривиха в самодоволна гримаса.
-Как е името ти красавице?

"Тръгнал той да ми обяснява за възпитание"...
Изгледах навъсено непознатия, отстъпвайки крачка назад. Подсвирквания можех да преглътна, ала подобно нещо не ми се случваше. И от ставащото можех да си вадя само един извод: Срещу мен стоеше един от онези богати и раглезени хлапета, получаващи всичко което поискат и населяващи "елита" на Манхатън.
Е, вече беше станало рутина да се засичам с хора, от калибъра на този пред очите ми.. Всъщност най-често се случваше да се хванем за косите, което е отделен въпрос.
- Как е името ти красавице? - попита, продължавайки да ме гледа сякаш бях писано яйце, с която своя стъпка започна да ми лази по нервите.
- Има ли значение? - отвърнах, вече поглеждайки го директно. - И.. не ти трябва да знаеш.
Лека усмивка плъзна по устните ми при вида на физиономията му... Явно се мислеше за неустоим. Което всъщност бе напълно присъщо за горните ийст сайдъри.
За секунда в главата ми изникна образа на Есмералда, жалваща се на Франческо, защото Хоан й е изневерил, а Франческо тайно крои планове как я вкара в леглото си и това му се струва идеалната възможност.
После картината бе заместена от Великия Лари, коментиращ поредният мач между Манчестър Юнайтед и Барселона.
Всъщност варианта да си побъбря с надут пуяк не беше толкова отблъскващ. Тоест вкарваше малко разнообразие в скучното ми ежедневие.
Малък, но все пак напредък. И определено за предпочитане пред взирането с часове пред екрана... единственоо което щх да постигна така е Есмералда да ме посещава и в сънищата.
- Али - обънах се към непознатият самовлюбен, чудейки се дали парите правят човек такъв или то си му е вродено...

Али горещото маце от Охайо, което можеше да направи цял гердан от дръжките на черешките само и единствено използвайки езика си.
Али русата камериерка, която се задържа рекордно дълго време...облечена в стаята ми-
Али ..онова момиче дошло на разменни начела от Западна Европа.
Всяка една от Алитата бе оставила отпечатък в съзнанието ми.Първата беше истинска находка, от онези, на които човек попада съвсем случайно, надигайки поредната текила в лъскав бар в Манхатън.Али от Охайо, определено знаеше какво да прави...с черешките.Три метрови крака, облечени в безбожнокъса пола, способна да докара инфаркт на скъпите и родители, мислещи си че финансират курс по китайски, не поредната парцалка, на път да свърши на пода на лимузината на наследника Блекуел..Е, ако ще се почувствате по-добре скъпи родители на прекрасната Али, полата на Али не свърши на пода на лимузината ми.Беше съблечена точно до задния вход на въпросното заведение..
Втората Али..Ах, али с лекия загар.Али която въртеше прахосмукачката по начин, който би полудил дори мъж заклел се да пази благоприличие до брака.Е, за радост на Али..и за моя също, аз бях дал друг обет, принуждаващ я да се раздели с униформата и...Малко по-късно момичето се раздели с работата си, защото бе принудена да се запознае с Али номер три.
Женската ревност винаги е била ужасно секси..Ако в боя участват блондинки, адашки и двете опитвали аромата на омекотител на чаршафите на Рикард Блекуел.Малко след боя последствията бяха направо непоносими и за двете.Три счупени нокътя и една изгубена леща за милата ни камериерка..Едно изподрано Гучи и изгубена обеца за европейската ми изгора..и двете решиха, че не си заслужавам..и рик остана без Али.
Или поне до този момент.
Момичето пред мен определено беше коренно различно от предишните ми находища с подобно име.обичах предизвикателствата.Особено ако се появяваха под формата на ..Али.
Цигарата най-после бе допушена и с едно ловко движение я запратих върху асфалта, където горкият фас се сгърчи под натиска на обувката ми.
Ароматни цигари Кретек.Аромат преди всичко.Личният ми наркотик..единственото нещо в декора, което не се променяше с времето...Боже говорех като някой, който е започнал да пуши от три годишен..Всъщност цигарата не излизаше от устата ми откакто навърших двадесет и една..Което ще рече, че не бях толкова страстен пушач.Макар че се стараех да наваксам едни двадесет години...
Приближих се към нея, стараейки се да изглеждам безобиден.Вдигнах ръце като някой престъпник най-накрая предал се под напора на полицията.Само на сантиметри от нея, направих рязко движение.
-Е, красавице, какво правиш тук сама?-устните ми бяха толкова близо, че почти докосваха нейните.Онази усмивка стил Дуфеншмърц почти завладя района на трите щата пак разцъфтя на лицето ми.
Отново се отдръпнах неохотно и прокарах ръка през косата си.

Лицето ми се разтегна в невярваща гримаса.
Понякога ми се искаше да бъда медиум.. Не защото копнея за супер сили предсказване на бъдещето, както повечето деца на подтийнейджърска възраст, а по простата причина че неразбиращото ми изражение бе доста често появяващ се факт на фона на случките. Исках да знам какво си мислят хората, да съм наясно.
Сегашната ситуация бе съвсем добър пример. Постоянното мърдане на непознатия ме объркваше. Ту пистъпваше към мен, ту се отдалечаваше, ту изтърсваше нещо, съдържащо "красавице"...
Ако продължаваше щях да стана разногледа.
- Знаеш ли.. казах ти името си с надеждата да спреш да ме наричаш красавице. И евентуално, ако си получил това което искаш.. да се разкараш.
Мозъкът ми обаче почти веднага стопли, че стоящият срещу мен господин въобще не бе получил това което иска. Най-малкото... убедена бях че то не се изчерпва с името ми..
Самодовлната му усмивка, толкова пълна със самоувереност че чак беше смешно, все още се мъдреше на лицето му все едно нищо не бях казала.
Пристъпих крачка напред, този път аз ухилена до ушите. Престореният глас с който заговорих ми напомняше за този на тригодишната ми братовчедка, предизвиквайки смях, който се постарах а скрия.
- Детенцето не е център на вниманието и се е почувствало пренебрегнато, та се чуди как да си запълни времето.. Така ли? А? А? - ръката ми хвана перчема му, подръпвайки го нагоре. Дори не се замислях какво правя. Не че имаше значение. Просто се..забавлявах.
- Спокойно... някой слънчев ден и на теб ще ти се отвори парашута. Но.. няма да е сега. Но.. може да ти дам целувка по бузата, ако това ще те зарадва - засмях се, дръпвайки се назад. Бързо обаче си дадох сметка че може би съм се държала като откачалка на няколко текили и извърнах глава търсейки баскетболната топка с поглед.
Уви, това, което успях да намеря беше.. Ами подобие на гореспоменатото, само чебе стара и отдута. За разлика от събеседника ми. Той беше пълната противоположност. Беше млад и надут.

Три пъти мери, веднъж режи.
Тримата братя и златната ябълка.
Три милиона пропиляни на хазарт от ръката на най-младия Блекуел.
Винаги когато се опитваш да срежеш нечий спирачки, прецени правилно кой е тъмнозеленият кабел..И никога, ама при каквито и да било обстоятелства, не натискай ушите на ножицата със затворени очи.Убеди се, че ще срежеш точно това, което ти е нужно..
Тези простички съвети изобщо не бяха спазени от моя милост онази паметна утрин преди три месеца, когато милият наследник на фамилията Арчибалд абсолютно нищо не подозиращ, бе подложен на миниатюрен атентат.И всичко заради една поничка.Скарахме се за малкото кръгло нещо, покрито с глазура.И аз, естествено, реших, че не мога да живея, разкъсван от спомена за премляскването на Нейт..Добре, малко крайно бе да му режа спирачките..но по дяволите, бях пиян както винаги.
Точно затова и не нацелих правилната жица..Срязах тази за течността за чистачкиге...Аз и мистър Арчибалт, както сами се досещате, не се срещнахме повече..поне не и по приятелски.
Ядосан, на себе си..не защото не успях да убия Нейт, ами защото бях стигнал до подобни изпълнения и то благодарение на прекрасно егоистичната си природа, се бях отправил към бар "тримата братя и златната ябълка", където специалитетът носеше името...съответно "тримата братя и златната ябълка".И какъв късмет, в заведението имаше ротативки.Докато се усетя вече пиех третия брат, а златната ябълка бе заложена на масата.Ролетката се въртеше с пълна сила, напълно в такт с мислите ми..и трите милиона отидоха на вятъра.
Не зная защо се сетих именно за тази случка.Може би защото това бе един от малкото пъти, в които губех..И то тройно.Първо не бях успял със спирачките, после бях изгубил три милиона..и за капак се чувствах ужасно, нещо което вярвайте ми се случваше изключително рядко..Защото..ами просто защото аз съм Рикард Блекуел.
Сега нямаше да загубя.Този път бях убеден, че няма да се прибера с празни ръце...
Приближих се до нея.Този път ръцете ми се сключиха около кръста и, устните ми се плъзнаха по нейните.
-Говориш прекалено много..Али-натъртих на името и


Пп:Стана много тъпо :/

"Алия Хийтън Бенесфорд!! Какво си мислиш че правиш?" - гласът на майка ми изникна в главата ми, макар да я чувствах по-малко близка от колкото повечето хора на света взети заедно обичаха брокули. И все пак, под формата на здравия разум се появи тя, в отчаян опит а ми втълпи някакъв морал.
Чудите се защо ли, при условие че не бях направила нищо? Е тук идва повратният момент, в който ви казвам, че секунда след като устните на така нареченият надут богаташ докоснаха моите, отвърнах. Защо? Защото... ами поради много причини.
"Толкова си скучна" - бе казала Изабела. Изабела, да тази, която преди време ме бе набутала в маркови обувки от близкият бутик, с думите че ще ме направи една от тях... по простата принчина че аз бях "тази с козовете".
Та именно това нейно твърдение плюс окаяната физиономия на Есмералда и противната гримаса на спортният коментатор, бяха факторите, принудили ме да разтворя устни.
Чувството че съм напът да направя нещо, съвсем нетипично за мен, ме изпълни, карайки ме да се чувствам по някакъв странен начин горда от постъпката си. Не че бе повод именно за това, но самият факт че реших да прекрача границата и да се измъкна от обвивката на .. скучна, ме караше да се усмихвам.
Интересното беше че дори не знаех името му, когато реших да не протестирам, а ръцете му не отслабиха хватката си около кръста ми.
Миг по-късно усетих как непознатият ме дърпа в неизвестна посока. Просто така, без да каже и дума. И ето че скучната Али пак се обади...
- Къде отиваме? - забавянето на крачките ми бе израз на протест, макар и не много крещящ.
- Да... свалим малко дрехи - отговори, а в гласа му прозираше весела нотка. Забърза ход, и точно когато завихме зад ъгъла видях накъде се беше запътил. Как не се сетих... Голяма... черна, лъскава лимузина бе паркилара на мястото за инвалиди, а факта че за пръв път в живота си виждах подобна кола, можех да спестя за себе си.
- Чакай... какво? - исках да си затворя устата. Част от мен ожесточено твърдеше че правя глупост. Не, че не беше права. Вярно, действията ми не влизаха в реда на нещата. Но какво пък...
- Спокойно.. Само ще поплуваме - отвърна, а усмивката му ясно личеше.
Вече бяхме стигнали до страховитата врата, чийто прозорец бе толкова затъмнен че посмрътно не бих могла да видя какво се случва вътре.
- Но аз нямам бански - промърморих, вече настанявайки се вътре. Господи, това да не беше автомобила на президента?
Очите ми зашариха по бледата кремава/кожена/ тапицерия, попадайки на... мини бара, голямата плазма сложена на чело и още куп работи, които бях виждала само по филмите. Включая и издокараният в черно шофьор, носещ слънчеви очила, което ме накара да се запитам "Как, по дяволите вижда? Черните стъкла не са ли достатъчни?".
- Не ти е нужен - чух момчето да казва, когато гореспоменатият господин кимна с разбиране /имах чувството че върти очи, макар да нямаше начин да видя дали е така/, натискайки един бутон.
Секунда по късно, предните две седалки, бяха отделени с черен параван, а около нас светнаха крушки.
Палавата усмивка вече се бе разстлала по лицето на богаташчето/чието име трябваше да разбера/, а погледът му бе способен да уплаши дявола.
Супер - представих си физиономията на Изабела ако беше разбрала какво се случва.
- Супер - изтърсих мислите в главата си, а разумната част от нея се изплъзваше все повече, заплашвайки че скоро от нея няма да има и помен.
Ръцете ми намериха тънката, черна вратовръзка, спускаща се небрежно от измачканата му риза, придърпвайки лицето му към моето.
Устните ми се впиха в неговите, а единственото което се завъртя в мозъка ми беше, че щях да изляза от зоната на скапаняците. Каквото и да ми струваше...