Dunkin Donuts

Събота.Най-накрая.Знаете ли, училището има способността да те изкарва извън релси..пак и пак.Нямах представа откога чаках уикенда..Може би още от понеделник, когато учителката ми за пореден път ми се разкрещя..Или може би от вторник, когато..Както и да е.Схванахте логиката.
Събота сутринта.Най-прекрасното време в Ню Йорк.До единадесет всичко лежи под юрганите, потънало в сън.Ала заведенията...Заведенията работят.Неуморни келнерки сноват между масите, изпълняващи поръчки, като същинска миниатюрна армия от роботи..всичките облечени в едни и същи униформи.
Нямах ясно намерение, когато тази сутрин станах от леглото и се натиках в поредния чифт дънки и издърпах тениска със странен надпис на език, който така и не разпознах.Излязох бързо, подминавайки шофьора си с думите, че днес е свободен.Имах нужда да поживея като истински нюйоркчанин.Да се кача в метрото, да повървя по Уолстрийт...Да си купя Ню Йорк Таймс.Така и направих.Забих поглед в заглавието на вестника, ала буквите му така и не се подредиха правилно в главата ми, защото аромата на понички попречи на всички мисловни дейности на и без това изтерзания ми и вечно даващ накъсо мозък.
Завъртях се плавно, а усмивката веднага заигра на лицето ми, щом видях голямото лого на Дънкин Донътс.Вратата се отвори, а миловидното изражение на една от продавачките веднага срещна моя изладняла милост.
-Шоколадова глазура...и млечен шейк.-приличах на някой войник, даваш отчети на висшестоящия генерал
С табла в ръка, вече бях сигурен, че обожавам съботата.
Заведението бе празно, с изключение на една маса в ъгъла, точно до остъклената стена.
-Свободно ли е мястото?-попитах, стараейки се да владея гласа си..Нещо, което се оказа почти непосилно, предвид аромата на шоколад, идващ от поничката, която сякаш крещеше "изяж ме".
-Добре де, ще те изям..само бъди търпелива.-последните ми думи се изплъзнаха неволно от устните ми-Оу..
Е, явно момичето вече се чудеше колко ли време ще и отнеме да стигне изхода..А аз най-вероятно щях да се задоволя с място на съседната маса.Може би ако направех пояснение, че говорех на поничката си?Не...щеше да е извратено.Човек, който говори на поничката си...

Не знаех точната причина защо вися рано сутринта в събота в Дънкин Донътс. Може би се дължеше на факта, че бях сънувала кошмари цяла нощ и просто исках да се махна от апартамента. Каквото и да беше, бях нахлузила къси панталонки, някаква блузка и се бях отправила към близкото заведение. Не беше съвсем близо, де. Трябваше да хвана метрото от Бруклин и да сляза след шест спирки. След като слязох си взех от будката за вестници някакво списание, което да разглеждам и влязох в Дънкин Донътс. Поръчах геврече, поничка с шоколад и кокосови пръчици и капучино. Заведението беше абсолютно празно, но вярна на себе си седнах на една маса в ъгъла. Само след няколоко спокойни минутки обаче един глас ме откъсна от гевречето и кафето.
-Свободно ли е мястото?
Вдигнах глава, но още преди да отговоря момчето изръси някаква простотия.
-Добре де, ще те изям..само бъди търпелива...Оу.
Погледнах го изненадано и той отвори уста да обясни, но после я затвори.
-Силно се надявам да говореше на поничката си, ако пък не - мястото е заето. Иначе сядай. - казах му и кимнах към отсрещното място.
Момчето се настани и побърза да вдигне шоколадовата си поничка от таблата и да започне да я яде.

п.с. съжалявам, че се получи толкова кратко ;x

Усмивката се разтла по лицето ми.
-Еди си хареса момиче!-зловещият смях стигна до ушите ми, а погледът ми се плъзна из заведението.Все още бе рано и помещението трудно можеше да бъде удостоено с епитета "пълно".Един господин, потънал във вестника си...определено не бе източника на думите, прекъснали свещеното ми време с поничката.
-Най-сетне..вече започвах да се притеснявам-неодобрително цъкане с език и вече бях готов собственоръчно да набера лудницата с молба да ме приберат за траен период от време..
Защото можех да се закълна, че млечният шейк и донъта ми прозвеждат звука, стигащ до слуховите ми рецептори.
Да се притеснява?Та аз бях взел чашата си само преди минути.., което значеше, че ...
-Не се познаваме изобщо....-тъкмо бях готов да продължа изказването си с "откъде на къде ще се притесняваш за мен?!", когато погледът на момичето се спря върху мен и бях готов да се обзаложа, че вади телефона си под масата и всеки момент ще набере лудницата..или полицията.
-Да, не ке познаваме изобщо..ъм.-отчаяните ми опити да замажа ситуацията май щяха да бъдат възнагладени с успех..или шамар-Аз съм Еди.
Ръката ми си запроправя път към нея, само дето чашата и с кафе се оказа на неподходящото място в неподходящото време.Тъмната течност изпълзя по дървената табла на масата и стигна дрехите и.Все едно бяхме излязли от кадър на реклама за прах за пране..Само дето около нас нямаше прах за пране, което значеше, че момичето щеше да ме помни дълго време...Спомен, свързан с петно.
-Браво Еди, вече нямаш шанс-поничката ми отново нададе вой, а аз изпитвах неистово желание да я захапя, за да спре да ме тормози
Ала вместо това се изправих, заобиколих масата и стигнах до стола и.Ръцете и вече търкаха петното, а аз реших, че ще е прекалено да избутам пръстите и и да се заема с работата собсвеноръчно.
-Съжалявам.-промърморих тихо
Събота сутрин..Най-ппрекрасното време в Ню Йорк...Най-прекрасното време да съсипеш нечия тениска..Най-прекрасното време да се сдобиеш с говореща поничка шизофреник..Най-прекрасното време да се окаже, че не поничката, ами ти си шизофреникът в ситуацията..
-Дали Еди..Дали аз съм луда или ти...?-отново нещото с глазурата се обади
-Аз залагам на Фроуселор..има нездрав вид...-запомна да и приглася шейка
А аз въздъхнах безпомощно, знаейки, че момичето нйа-вероятно вече съжалява, че ми е позволило да седна на масата...

пп:Нп:дд И моето не стана много дълго :д

Обичам кафето. Обичам да обгръщам топлата чаша с пръсти и да отпивам животворната течност с малко сметана. Най-често обичам да пия капучино. То е приятно. Разбужда ме, когато имам нужда и не ми докарва сърцебиене. Обичам кафето си. Но определено съм против това кафето ми да е върху дрехите. И да пари. И да е върху дрехите ми! По дяволите! Сграбчих някаква салфетка и започнах да търкам петното върху тениската. Успях да хвърля гневен поглед към момчето, което се изправи и застана до мен. Започна да се извинява, но аз не му обърнах абсолютно никакво внимание. Знаех, че със салфетката нищо няма да се получи, затова просто грабнах чантата си, зарязах гевречета, понички и чашки и тичешком излязох от заведението.
-Почакай! - чух извинителен глас след себе си, но вече бях на шумната улица и ми беше толкова лесно да се престоря, че не съм го чула. Само след няколко секунди обаче нечий пръсти сграбчиха ръката ми ме принудиха да спра.
-Разкарай се от мен! - извиках срещу момчето от кафенето. Еди или там както се казваше. - Колко глупав всъщност си? Да не мислеше, че ще стане като в някой филм? Ще бутнеш кафето, аз ще си сваля блузата и ще преспя с теб?
Забързах надолу по тротоара. Имах чувството, че преигравам. Това беше просто една блуза, обличах я само защото е удобно, не защото е модна и струва майка си и баща си. Пък и момчето беше сладко.. Стига, бе! Сигурно е някакъв психопат или просто от онзи тип момчета, които уж се запознават с теб по много приятен и романтичен начин, оправят те и след това изчезват, като те оставят да отглеждаш бебето сама. Добре, тук със сигурност преувеличавах. Хвърлих поглед настрани и видях, че Еди още продължава да ме следва.