Раян Пауъл Глегхорн

Нищожното парче плат се беше простряло в ръцете ми, сякаш оплаквайки ми се колко нечестно е било нападнато. Конците по краищата му стърчаха във всички посоки, доказвайки колко брутално бе свършил живота на дрехата.
- Нужно ли беше? – извърнах печално глава към също така прострялото се момиче в леглото ми, чиято стойка обаче, съвсем не навяваше тъга. – Тц, тц... Обичах тази риза. Но съм склонен да ти простя.. Знам, че съм неустоим. Малцина са хората, неподвластни на чара ми.
Аби.. /така се казваше, нали/ завъртя отегчено очи, изправяйки се до седнало положение.
- Ти си кретен – физиономията й не вещаеше нищо добро, но пък какво можеше да ме интересува мен?
- Който сбъдна фантазиите ти. Не мисля че си в положение да се оплакваш - смигнах й игриво, а миг по-късно нечии телефонен звън най-нахално изпревари следващите ми думи.
Пресегнах се през краката й до нощното шкафче, върху което светеше дисплея на едно от средставата за комуникация, които все повече започвах да мразя напоследък.
Името, мигащо припряно всъщност не ми говореше нищо. Ала този факт въобще не възпрепятстваше въпросното момиче в настойчивото й звънене.
- Имаш ли представа коя е Рита? Защото не се сещам... – промърморих към русокоската до мен, която изръмжа нервно и скочи от леглото преди да се усетя.
- Обади ми се утре – скалъпи бързо, излитайки от стаята с дрехите си в ръка.
Настискайки червената слушалка, отново се отпуснах във пухените завивки, а погледът ми се бе втренчил в тавана.
- Когато Адът замръзне, скъпа... Въпреки че се справи много добре. – това, че си говорех сам принципно би било доста притеснително, но към настоящият момент не ми пукаше особено – Да дадем шанс на новаците...

***


- Мария, къде ми е шампанското? Трюфелите? По дяволите, не ти плащам за да се мотаеш... – изкрещях срещу стъписаната мексиканка, която май ни се водеше домашна прислужница. Или камериерка. Все едно. Факта, че се излагах от гледна точка на персонала като че ли не бе в състояние да ме разтревожи точно сега.
- Простете за това, господа... И дами.
Ежемесечното наддаване, тази година провеждащо се в моята къща, бе напът да започне, а гостите ми нямаха елементарните неща, показващи гостоприемство. Това можеше да ме представи като лош домакин, но пък определено нямаше да се отрази на играта ми.
Секунди по късно на всяка маса до всеки един участник мирно кротуваха бутилка „Дом Периньон” от 1990 година, плюс порция черни трюфели, декорирани от Хавиер/личният готвач, който така и не успя да ме убеди в твърдението че не е обратен/.
- Нека наддаването напочне – обявих, а ръката ми се стрелна към бедрото на една от компаньонките, подредили се в нестройна редичка зад гърба ми. – Ти, сладурано, си първа – дяволитата усмивка се плъзна по лицето ми, щом момичето се запъти към центъра на залата, сваляйки халата си.
- Затова говоря!
- Перфектно – чу се приглушена похвала някъде из тумбата по-възрастни мъже, събрали се да наглеждат ситуацията. – Впечатлен съм... И все пак, едва ли трябва да се изненадвам. Крушата не пада по-далеч от дървото.
Гласът ми звучеше познат. Може би прекалено. Ала не достатъчно за да отклони вниманието ми повече, отколкото да изсипя хаплив коментар по адрес на човека.

***

Помещението бе почти изпразнено, като единствено аз и малцина от поканените все още стояхме и оглеждахме свършеното. По пода се размотаваха разноцветни дантелени жартиери, пухени халати, обувки с висок ток, корсети и от купища разновидности на луксозното дамско бельо.
- Господин Глегхорн, както по-рано споменах, впечатлен съм. – този път думите не дойдоха от тълпата, а от пространството точно зад мен.
Можех да реагирам както винаги. Да се направя че не съм чул нищо и да се кача в стаята си, където най-вероятно ме чакаше нещо повече от празно легло. Ала по някаква причина, най-вероятно искащ да внеса малко разнообразие в действията си, се извъртях на пети по посоката на звука.
Първоначално сбръчканото и все пак ухилено до ушите лице, не успя да извика нито един спомен в главата ми. Едва минута по късно, когато въпросната личност извади дебела кубинска пура от джоба си и я запали, осъзнах че бях виждал същият този маниер и преди.
- Грегъри, за мен е чест да се срещнем отново – след кратка пауза от моя страна, сметнах че не би изглеждало учтиво ако продължавам да мълча, припомняйки си.
Пръстите ми се свиха около стъкленото туловище на вече полупразната чаша, надигайки я към устните ми.
- Поздравявам те момче. Не очаквах че ще стигнеш до тук – с едва доловима ирония в гласа възрастният мъж поклати глава, без да ме изпуска от поглед. – И мисля че е време да минеш на следващо ниво.
Очите му внезапно загубиха веселата нотка, разкривайки сериозността на думите му.
- Следващо ниво ли? - веждите ми се сбръчиха навярващо, а стъклото в ръката ми трепна – Какво имаш предвид?
- Много въпроси.. Прекалено много въпроси... – изцъка с език, а краката му се насочиха в неизвестна посока – Не съм мислил че ти ще си този, който моля за помощ. Но, уви. Грешал съм. – Странните му черти отново бяха точно пред мен, замислено изкривени.
- Нямам представа за какво говориш, но ако внесеш малко светлина в тунела може и да се съглася с преложението ти.
Нетърпеливите, направо невротични нотки в гласа ми започваха ясно да прозират. Знаех що за човек е Грегъри. И знаех че щом опреше до работата му, с която така или иначе не бях особено наясно, нещата загрубяваха.
- Не съм сто процента убеден че мога да ти се доверя, относно нещо толкова мащабно. Не съм си представял, че Раян Пауъл ще бъде мой съучастник в това.
Пелтеченето му бе започнало да ме изкарва извън релси още в началото на разговора, но все пак бях сигурен че искам да чуя защо иска помощта ми и в какво точно се състои „минаването на следващо ниво”
- Слушам те. – изрекох бавно, тръпнейки в очакване.
- Чувал си за трафик на хора, нали?

Одобрен, отново хД