Бизнес залата

Дали трябваше да се чувствам гузен? Дали създалата се ситуация, напомняща за множество такива преди нея ми натякваше точно това? Че трябва да се чувствам виновен заради действията си? Най-вероятно беше така. Но пък кой казваше че съм длъжен да приемам съвети от развинтеното си второ аз, появило се след потенциялното ми раздвуение на личността?
Само че очевидно мозъкът ми си бе изградил собствена защитна стена срещу бъдещи външни вредители именно като това.. неща наподобяващи разум, мъчещи се да втълпят поне малко морал в и без това изпразващата ми се глава. Та тази стена строго и категорично забараняваше подобни мисли и догатки да се завъртат в изпразващото се с всяка изминала секунда място под черепа ми.
При всяко едно събиране се случваше в ранен или късен момент в съзнанието ми да изникват нелепите и любопитни въпроси, които често не успявах да надвия. Като например производните на факта че стояхме с часове на нетолкова меките столове... След себе си водещо изскачащите една по една изкарващите хората от релси словосъчетания. „Дали на тези хора, включително и на теб биха им излезли рани на задниците от седене?”
Предвид твърдението, носещо се от уста на уста относно държанието ми, а именно че до голяма степен подражавам на баща си с извратеното чувство за хумор и приказките, леещи се на поразия в най-неподходящият момент. Може би все още стоях тук, с ръка върху червеният бутон чакащ поредната стока, защото бях доказал че съм значително по-наред с главата от познаните ми наоколо роднини.
Вече бях спрял да броя. На всеки пет минути момичето биваше сменено, а аз самият като че ли бях решил че мога да проспя известна част от търга. Поредният. Така де, поне от половин година насам не ми вървеше, прибирах се единствено с парите си, които все пак не се бяха оказали достатъчно за да ми осигурят компания под формата на подчинена.
Прехапах здраво устни при изненадващата гледка, появила се по-бързо от колкото бях предполагал. Изглежда бях загубил представата си за времето, а внимание бе изцяло погълнато от моят така верен и неизменен приятел уискито.
Момичето, седящо посредата на подиума и леещо сълзи бе навлечено в нищожни парцалки, а краката й се подгъваха едва забележимо.
Крехкото й тяло привлече вниманието ми. За бога, даже повече от колкото трябваше! Моментално ударих с ненужна сила червеният бутон, предназначен да оповестява ако случайно реша да се боря за надмощие. И сега бе момента в който решавах да го използвам, независимо дали щях да остана беден като църковна мишка или да получа това, което исках без особени жертви.
До къде стигнах? А... да. Колкото и странно да беше, може би защото опонентите ми бяха забелязали с какъв ентусиазъм се зъбя след всяко следващо затапване към мен, накрая спечелих. Да, купих я. Дали защото како споменах другите нямаха желание да прекъсват това което бях започнал, дали защото не бяха достатъчно бързи, не знаех. Е, не ме и интересуваше.
Сладкото чувство на задоволство от факта, че съм получил желаното, победоностно натъпи в гърдите ми, завъртя се сякаш с царствени маниери и се настани там трайно.
Погледът ми пошари из обстановката, когато настоящиет доматин грубо блъсна момичето към мен, а действието му предизвика лавина от идеи в главата ми, може би вече контролирана до известна степен от погълнатият алкохол, смеещ се зловещо.
Тя стисна здраво очи, нещо подобно на реакцията на изплашен щраус... сякаш всичко щеше да отмине само с едно мигване... С едната подробност обаче че наоколо нямаше дупка в пясъка, искаща да приюти хубавата й главица.
- Благодаря ви господа, но имам работа за върнеше – провлачих, опитвайки се да стана от креслото без да се спъна в невидим коварен предмет на пода. – Доведете ми я в лимузината – сякаш мозъкът ми би се прояснил, аз затътрих крака към изхода, с мислите би се боричкаха една друга сякаш с тези си решения щяха да спечелят златен, пък било то и платинен медал. Да ги укротя едва ли бе по силите ми. Но нищо нямаше да ми стане ако се опитах да изпразня съзнанието си и да се наслъждавам колкото се може повече на новата си придобивка...

Мрак.Странна миризма на застояло.
В това бе напълно сигурна.Знаеше, че и двете са я стиснали здраво и че именно това бе причината да не може да помръдне.Опита се да извика, ала устните и бяха плътно прилепнали, сякаш някой ги бе зашил с конопен конец.Размърда се,но китките и бяха приковани за нещо.Чувстваше ги като, че бяха от пластмаса.Кухи, безжизнени, неспособни да извършат нормално движение.Нещо лепкаво бе полепнало по цялата и кожа.Размърда тяло още по-силно, искаше да се откъсне от металното туловище, за което бе вързана.Миг по-късно нещо я удари силно право в корема.Тя се сви, а няколко сълзи напоиха плата който бе увит около главата и.
-Млъкни!-извика дрезгав глас и я удари още по-силно.
Маргарет се отказа от опитите да избяга.Милиони пъти бе слушала репортажи, в които посърнали родители размятаха снимки на дъщерите си и молейки се децата им да бъдат върнати обратно.Ала почти никога историите им не свършваха с розов край.Знаеше, че няма да се измъкне.Някак си не вярваше, че точно тя ще попадне в един от дългите черни списаци с имена.Ала именно това бе станало.
Щастлива, че най-после бе получила стипендията си, тя се прибираше от пощата с кафеникав плик в ръка.Купи си сладолед във фунийка и реши да се порадва на слънчевите лъчи, сядайки на някоя бяла пейка в Сентарл парк.Докато внимаваше да не омаже безценното парче хартия, превърнало се в единствената и връзка с родителите и, нечии ръце я сграбчиха в смъртоносна прегръдка.Писмото бе отлетяло, а финийката се бе изплъзнала от ръцете и.Бе опитала да извика помощ, ала отдалечената алея бе по-тиха и от стая с пенсионери, гледащи сапунка.
Така се бе озовала в това положение.Сълзите продължаваха да се стичат по страните и, а тя искаше да се събуди.Да чуе дразнещия звук на алармата, да се изправи обляна в пот и да въздъхне облекчено, осъзванайки, че това е поредния кошмар, подлагащ психиката и на изпитание.Ала това не стана.
Вместо това, нечии силни ръце я развързаха и я поведоха нанякъде.Когато парчето плат бе махнато от лицето и, тя останови, че бледо лилавата и рокля е по-намачкана и от мокър вестник.Тук-там някое кално петно красеше копринения плат.
Изглежда не само тя оглеждаше пораженията по себе си.Няколко чифта очи се бяха впили в кльощавото и тяло.Все мъжки, все обръмчани от солидно количество бръчки.С изключение на едни.Младият мъж присегнал се към голям бутон пред себе си.Усмивката на лицето му бе толкова зловеща, че Маргарет потръпна.И после отново бе принудена да се сблъска с мрака.Отново я поведоха нанякъде.Най-вероятно в асансор.
Краката и бяха боси.Усещаше, че стъпва върху мокет, който рязко бе заменен от цимент.Махнаха качулката от главата и, а пред лицето и се изправи издълженото туловище на лъскава лимузина с бронирани стъкла.Няколко минути по-късно младият мъж излезе през вратата на асансьора, а гнусаната му лепкава усмивка все още бе на мястото си.
- Господин Глегхорн.Изцяло ваша.-Ръцете, които стискаха китките и, отслабиха хвадката си и тя реши, че няма друга възможност.
Затича се, а паркингът бе толкова празен, че спасение не се виждаше от никъде.Чуваше тежките им стъпки, приглушените им викове.Знаеше, че я следват.Натика се в асансьора и имг преди разперените им пръсти дая достигнат вратата се затвори.Сълзите продължаваха да се стичат по лицето и.Асансьорът се бе насочил към най-високия етаж.Тя нямаше време.Когато вратата се отвори тя се блъсна в нечие тяло.Не успя да види чертите му, защото бе твърде тъмно.Необичайно тъмно.
-Моля ви, помогнете ми.-думите и заглъхнаха, когато осъзна, че стои пред младият мъж, който я бе купил.Запрепъва се назад, ала бе твърде късно.

Винаги ли бе нужно да става така? Всеки път ли? Защо? Защо, кажете ми...
Не умирах от желание да тичам подир полите на мизерна пикла, която като всяка друга си мислеше че може да избяга ей така, с едното затичване. Честно, можеше да се каже че разбирах какво точно се опитваха да направят. Мислеха си че имат шанс. Ала не минаваше много време преди да разберат че са загубили не само битката, ами и войната. Плюс това, за бога, толкова ли страшен бях?
Е, вероятно да. Клечка с чувал на главата определено не би ме възприемала по друг начин. Особено след като бе била отвлечена, за да попадне в ръцете ми.
- Захарче, моля те, не усложнявай ситуацията. Бъди послушна – промърморих, грабвайки я за косата.
Нямах никакво намерение да помрачавам настроението си, най-малкото което бе, че момичето бе по-апетитно от обичайната стока, която докарваха.
Не знаех дали производните на тези мисли се дължаха на солидното количество акохол, което бях погълнал или на чисто и просто мъжка гледна точка, ала те се въртяха в главата ми като в адски водовъртеж.
Преди да успее да каже каквото и да било я завлякох в ансансьора, насочвайки го направо към подземния гараж, където бях убеден че ме чака лимузината. Би трябвало.
Безпомощното хленчене огласи малката кабинка, допринасяйки за опъването на нервите ми. Не бях в настроение за панаири. Исках просто да получа това, за което бях платил.
- По дяволите, спри да мрънкаш! – свободната ми длан се разби върху бузата й, като пръстите ми все още стискаха косите й. – Ще те науча аз на респект – заканих се, заблязвайки как момичето клюмва с лице към пода. Ясно.. Щеше да се прави на жертва.
Големите пъзгащи се врати се отвориха, а на сантиметри от нас стоеше лимузината в цялото й величие, подпираща.. Грегъри, не цялото му величие...
- Удари Джакпота, момче... – заговори, а бръчките по лицето му се размърдаха в такт с думите – Девиците са рядко срещани напоследък и се продават скъпо... – той се присегна на една ръка разстояние, отваряйки масивната врата – Позволи ми, моля те – и сграбчи малката за шията, запокитвайки я в тапицерията, обвила уютния кожен салон – Джошуа, няма да е зле да заключиш вратите!
- Благодаря ти, Грегъри.. И с искрените ми уважения към теб... Имам мноооого работа – с монотонен глас кимнах съм циврещата развалина в колата – Ще се учим на дисциплина.. Тепърва. Не мога да повярвам че ми я доведоха направо от улицата – възмутено поклатих глава срещу разбиращото изражение.
- Всъщност това е добре.. Понеже Роджър я доведе. Ако беше постояла и час повече при него, нямаше да е толкова невинна. Така де, знаеш какво имам предвид. – почеса се сконфуцено по тила, ала върху устните му все още се четеше доволната усмивка.
- Разбира се.. И, това ще е ново. Все пак трябва да покажем на бонбонката за какво става дума.. – крачейки към седалките довърших, миг след което влязох до момичето, чието лице бе обрамачено от тежки навлажнени от сълзи и пот коси – И поздрави Роджър от мен!
Погледът ми окончателно падна върху лилавият парцал, свил се на седалката, шепнещ нещо умолително.
- Боже, боже... Успя да ме трогнеш... Знаеш ли, за теб имам нещо специално...
Ръката ми обгърна някак приятелски рамото й, а кожата й трепна конвулсно под допира. – Спокойно... Няма да боли. Много...