Виктор Севченков

Име: - Виктор Севченков; накратко Вик
Години на героя: - 23
Характер: Лицемер? Подлец? Двуличник? Все думи от сходен произход, най-често редуващи се от устите на жените. До сега надали се е намерил някой, който го е разбрал, разнищил поне от части. Реално Вик за себе си знае единствено, че е беглец от където и да го погледнеш, но въпреки страничните думи по свой адрес, не е изгубил надеждата, че ще срещне някой, който да го накара поне за миг да забрави кой е. Колкото до известни на всички черти от характера. Да, повечето да отрицателни. Но самият той не ги счита за такива, защото те са просто част от защитния му механизъм, задействал се още преди 5 години. Дори можем да кажем, че се заформил от преди това, но няма особено значение. Една от характерните черни е, че за Вик е невъзможно да е искрен, или изцяло искрен..Почти никога не казва това, което мисли, пир това не единствено от мерки за сигурност, а защото вече просто така му идва от вътре. често говори противоположното на онова, що е в главицата му, което все го изкарва лошия, злодея, лицемера, двуличника, неразбрания и прочее. Колкото и прозорлив да е човек, просто не ще успее да разбере истинските му мисли и чувства. А кака би могло да се стигне до тях? Всъщност сложното никога не е чак толкова сложно, колкото изглежда. Но никой до сега не се опитал вместо да се прави на прозорлив и интересен, да опита да достигне до Вик по един друг начин, който от само себе си да го накара да говори...това, което мисли или чувства.
История:
Из 2010г. - Будапеща, Унгария.
Черните обувки, свиващи се с общия сив фон на паважа, пристъпваха с умерен ритъм към упоменатата улица. Дъждът се сипеше, като порой и някак трескаво държеше да отбележи, че непременно ще наводни града до другия ден. Леденият вятър от своя страна сякаш преднамерено се усилваше и вече бе успял да проникне дори през плътно прилепналото черно яке на фокусирания обект. Здрачаваше се.
- Спри! Спри където си... - телефонният глас отново прозвуча в слушалката, тъй внезапно, че спя да разконцентрира и дори обърка младия мъж за момент. Той автоматично изпълни командата и спря в непосредствена близост до светофара, който продължи на свети червено. Намираше именно тази червена светлина за единствената най-ярка в момента.
- Къде си?
- Не е нужно да ме виждаш. Просто стой там, без да пресичаш платното. - отговори с равен тон непознатият глас и замлъкна. Реално Вик така и не бе разбрал кой е неговият въпросен спасител, но.. едно беше ясно - На когото и да принадлежеше този глас, определено бе напълно равнодушен във всякакви отношения. Поменеше го, бе абсолютно същия и преди изминалите четири години. Не, не можеше да му се довери, дори наистина да бе неговия спасител...Но знаеше, че поне веднъж, поне веднъж трябва да се срещне с него. Не бе единствено убиващото го любопитство, имаше още нещо...Може би единствен той би могъл да знае нещо за баща му..или за сестра му.
Четири години по-рано -Санкт Петербург, Русия.
- Ало?
- Къде сте? - запита добре познат глас, само че в този миг бе някак нервен, неспокоен. Звуците на тембъра му - напълно различни и изкривени. Ако Вик не познаваше баща си, нямаше да познае този глас. Но въпреки всичко това бе една незначителна подробност, която момчето игнорира напълно. Неосъзнатата грешка щеше да доведе до следващите събития, но ето как моментната радост у всеки, може да го направи сляп и глух. Същото се отнасяше и за Виктор.
- Вкъщи сме. Сега приготвям любимото ястие на сестра си..Винаги се е подигравала на готварските ми умения, ха да я видим сега...- гръмогласен смях се изсипа в слушалката, намираща се между рамото на Вик и дясното му ухо. -А, татко...Трябва да ти кажа нещо..- почти изключил, вметна младежът, но точно когато се канеше най-грандиозно да изкрещи "Преминах! Приеха ме в най-елитния университет..Приет съм татко!", от другата страна го прекъснаха най-безцеремонно, което го накара да се вкисне на секундата.
- Сега..трябва да чуеш мен. Искам да си спомниш нашия разговор преди седмица. - след неприятното прекъсване от страна на баща му, Вик прояви онзи свой навик и от раздразнение се изкиха право в слушалката, което накара мнимия събеседник да сбръчи чело.
- А, да..Онзи разговор...който не искам да си спомням. Татко, не ме карай да го правя, моля те! - произношението на Вик акцентира върху всички "не"-та, които съдържаха думите му, след което той отново се оказа "неволно" прекъснат. Дали бе само въпрос на време да се вбеси и да осакати навия прозорец? Е, можеше просто да разбие телефона в стената, не бе наложително да го запраща към прозореца, но пък...това си беше станало вече нещо, наподобяващо традиция, от която Вик не мислеше скоро да се отказва.
- Няма време за още спорове, просто ме послушай. Правя всичко това за твоята безопасност...и тази на сестра ти. - след последните думи, които закънтяха раздразнително в главата на Вик, той напълно изостави готвенето и се запъти към стаята си, затръшвайки всички налични врати, след себе си.
- Какво? Искаш да избягаме с фалшиви паспорти в чужбина, само защото реално на твоя бизнес не му отърва за сме наблизо? - не за първи път се случваше син да повишава тон на биологичния си баща-мафиот, нали така?
- Престани да изопачаваш всяка моя дума, Вик. Не разбираш ли, че просто искам ти и Ники да сте в безопасност.
- Безопасност? За каква безопасност говориш? Не мислиш ли, че твърде късно да мислиш кака да се избавиш от децата, които само ти пречат...Какво да се прави? Трябваше да помислиш по-рано за това, татко. Да избереш дали да станеш част от мафията, или да осигуриш нормален живот на децата си...Оооо, но почакай...има и трети вариант - Просто можеше да ни изоставиш в някое сиропиталище, не правят ли така повечето мафиоти? Ако въобще биха избрали да имат деца... - острите думи сякаш сами излизаха от устата му, по лицето на Вик не бе останала и следа от еуфорията, обзела го преди текущият разговор с баща му. Беше му омръзнало. Отдавна искаше да стои настрана от всичко. Дори да забрави за "професията" на баща си. Но това би било невъзможно, нали? Нещо непостижимо. Все в такива неща се целеше Виктор.
- Престани! Ако не искаш да ме разбереш - добре тогава. Но незабавно си стегни багажа, както и този на сестра си и се приготви да напуснеш страната. Това е заповед!
След настъпването на кратката пауза, наподобяваща на безоблачно небе преди буря, един крайно неуместен смях нагорча в ушите на бащата.
- Значи се правиш на загрижен баща, който се обажда отново след половин година, за да разкара мило децата си? Не ме разсмивай...
- Вече не ти говоря, като баща. Казах ти - това е заповед! Изпъни я...- и преди да чуе още нещо от рода на "Не ме разсмивай", той бе решил първи да слои край на разговора, който и без друго се бе оказал по-изтощителен, отколкото някой би предположил.
- По дяволите! - изруга по американски младият мъж и небрежно захвърли проклетия телефон някъде зад себе си.
- Ти...Защо искаш да ме лишиш от възможността да казвам "Татко"? Не ти ли стигна, че нямах майка, с която да празнувам седмия си рожден ден, а сега ми сервираш това? - това бе един от кратките монолози на вик, осеяни с въпроси, по които реално не искаше да размишлява.
----
В навечерието на същия ден, се случи и онова, което промени изцяло живота на Вик. Бомбата в дома му, писъците на сестра му, заповедите на баща му...но той за първи път осъзнаваше нещо - колко е слаб. Докато безпомощно се огъваше сред обграждащите го пламъци и дим...Докато съзнанието малко по малко, секунда след секунда, го напускаше...Той вече знаеше, че е просто един безполезен 18 годишен тинейджър. Беше твърде късно, но съзнанието му с тръгна от него с истинското желание да живее...Да живее, за да стане по-силен. да живее, за да може да защити онова, което му е скъпо. И да открие смисъла на своето неясно съществуване. В този момент, Вик бе изпълнен с желание за живот. Точно, когато всичко се сриваше пред очите му. И накрая не остана нищо от изграденото.
И все пак..всичко това остана в миналото. Но дори ние да сме забравили за миналото, то не е забравило за нас. И чистото доказателство за това беше факта, че същото това момче, което виждахме сред безпощадните пламъци...давейки се в спомени и напразни надежди, всъщност шест месеца по-късно се събуди на едно напълно непознато място. това място наподобяваше болница, но в никакъв случай обществена.
Първото, което стана, щом Вик се събуди...беше част от охраната пред вратата да му даде един телефон, който очевидно щеше да му разясни защо е тук.
- Къде съм?
- Разбрах, че си се събудил и вече си добре. Какво облекчение.
- Кой си ти?
- Аз съм... Този, който те спаси. Искам да ти кажа нещо за случилото се онази нощ с баща ти. Истината е, че в това нямаше пръст руската мафия. Знам го, защото и аз част от всичко, Виктор. Бях най-добрия приятел на баща ти, но в опитите си да не го предавам и да остана с него до самия край...Сам призовах злощастните събития. Сега.. Съвестта няма да ме остави, преди да се погрижа за онова, за което той не успя да се погрижи.
- Стига...Не ми се подигравай. Какви ги говориш? Кой си ти? Какво е това място?! Какво искаш от мен, по дяволите?
- Аз съм този, който т спаси, а тук...Натова място ще бъдеш в безопасност, докато се възстановиш напълно. Съветвам те да не се напрягаш, а да си починеш..Когато реша, че си готов да говориш с мен, ще ти с обадя отново.- чу се типичният звук от прекратяване на разговор, последват от свободна линия...и от пълна тишина.
---
Нищо не свършва до тук, защото вик бяга. Следвайки совите собствени инстинкти за самосъхранение, момчето решава, че няма начин да се довери на това неизвестно лице и някак успява да от болницата, въпреки охраната, която го пази. И след това какво? Какво ли... Изчезва за известно време, което му е нужно да подреди малко мислите си, в следствие на което решава да погребе болезненото си минало и да започне на чисто..или не съвсем. Всякаква информация за него от преди пет години е невъзможна за откриване, а фамилията на момчето е вече съвсем друга. Разбира се, от това става ясно, че никой от документите му не е съвсем достоверен. Не че някой изобщо го подозира. През минаващите години, единственото занимание на Вик е да се научи да се защитава както може. Присъединявайки се в една група от шпиони, чиято тайна разкрива и те са длъжни да му вървят по гайдата, за да не ги издаде..младият мъж тайно започва да се учи на бойни техники, каквито единствено тези шпиони практикуват. След четирите години прекарани в обучение, Вик заминава за Унгария, където миналото отново каца на рамото му, но за кратко.
Из 2010г. - Будапеща, Унгария.
- Какво искаш да кажеш? нали обеща да се срещнем?
- Наблюдавах те през тази четири години. Добре се справи. Сега не си просто някой, който е оцелял след бомбен атентат в дома му. Сега си готов...да отмъстиш за баща си. Вярвам, че и ти искаш това, греша ли?
- Какво очакваш от мен да направя? Не разбрах нищо..Нито за него, нит за сестра ми.
- Аз знам всичко. И ще ти го кажа, но...
- "Но" ли?
- Но и ти трябва да направиш нещо за мен. Да поемеш бизнеса на баща си.
И тогава настъпи твърде сложната на Вик дилема..Но той все още знаеше какво иска - никога да не допуска същата грешка, като тази на баща си. никога. И се бе заклел в това. Всяка сутрин, щом се събудеше и осъзнаеше, че е жив...бе благодарен за това, че същата грешка не преследваше и него, че такава грешка не присъства и в неговия живот. И да, искаше да отмъсти. Но му се струваше прекалено глупаво да унищожи така желания си живот, заради отмъщението. Не можеше да го направи. Не защото го беше страх или нещо такова. А защото всяка нощ, в съня си...си припомняше, защо е жив. Онова желание, надеждата, че ще има утре, че пламъците са кошмар, а крясъците са това, което ще го събуди от него.. Не можеше да да играе по свирката на един телефонен глас, беше повече от абсурдно.
- Ще ти кажа едно нещо...„Върви по дяволите“- в следващата секунда устните на Вик отново придобиха фината права линия и той напълно умишлено остави телефона да се изплъзне свободно от ръката му...след което успя да се срещне с мократа земя под нозете му.
---
И ето сега е отново другаде. Не че и преди не е бил в Ню Йорк, но сега бе малко по-различно, тъй като Вик бе взел решението да остане за по-дълго време. Защо? Той остана точно, за да намери отговора.
Снимка/Външен вид: -
Да покажем и малко гола плът.
Допълнително: - Обича качественото вино. Има наистина добри и завидни кулинарни умения, въпреки че скоро е нямал повод да ги показва на някой. Понякога свири на пиано, помага му да си подреди мислите.
Местоживеене: - Upper East side

Одобрен си!