Библиотеката

Тук всички ученици идваха и трябваше да пазят тишина, защото старата библиотекарка се караше дори когато дишаха..

Миризмата на стари книги и кожени подвързии направо замайваше главата на русокоското. От толкова време не бе стъпвал в библиотека, че в момента се чувстваше като част от съвсем различен свят. Свят, в който определено властваше тишината и не особено дружелюбната библиотекарка, която очевидно бе взела присърце работата си. Сет нямаше търпение да се измъкне в капанът, в който сам се бе набутал, за това реши, че колкото по-бързо намери историческите книги, толкова по-бързо ще свършат и мъките му. Той определено не бе от момчетата, които можеха да стоят със затворена уста повече от минута. Винаги щеше да намери някого, с който да се заяде, само и само да не скучае. За сега единствения такъв човек не му се нравеше много - определено застаряващата жена, най-вероятно стара мома, която стоеше зад бюрото не му се виждаше особено като особено приятен събеседник. От една страна това бе добре - може би най-накрая щеше да предаде доклада си по история, който вече въртеше толкова дълго време. Бе мислил какви ли не оправдания - доста по-креативни от "кучето ми изяде домашното" или "майка ми разля кафе", но нито едно от тях не бе успяло да спаси Сет от работата по него. На всичко отгоре преподавателя му бе натресал и човек, с който да го правят като екип, за да е сигурен, че няма да може да се отметне. Разбира се, ако девойката се окажеше наполовина толкова безотговорна, колкото Сет, то тогава нещата щяха да се наредят повече от добре.
Русокоското плъзна дългите си пръсти по полицата с прашасали книги, до които очевидно скоро никой не се бе докосвал. Нямаше идея какво търси, за това просто взе някои от по-дебелите книги, надявайки се, че ще може да измъкне от тях някаква информация. Избра си място - в ъгъла, далеч от погледа на библиотекарката и започна да разгръща пожълтелите страници на дебелата книга, без дори да чете написаното. Мислите му вече бяха на съвсем друго място.

Мамка му! - това бе нещото, което се въртеше в симпатичната, руса глава на Сет, докато бе впил неразбиращ поглед в пожълтелите страници на не особено интересната книга. Бе забелязал няколко интригуващи реда някъде из множеството безмислици и ги беше изгубил... И то защо? Ами защото не бе предвидил, че може би ще му е нужен молив или химикал, за да препише важните неща. Разбира се, не бе изключено и да скъса страницта, но пък тогава рискуваше да си навлече гнева на не особено дружелюбна, потенциална стара мома, а точно в момента нямаше желание да спори. Историята бе убила всички неща, които русокоското обичаше да прави и сега той просто се взираше в потъмнелите страници, опитвайки се да разбере за какво точно става въпрос. Е, бе си направил някой-друг извод - войните бяха безсмислени, защото рано или късно свършваха и реално никой не печелеше. По-скоро страната губеше много, много хора, които ( според Сет ) ако бе впрегнала в някаква свястна работа... Е, нещата нямаше да доведат до война.
- Извинявай, имаш ли молив? - попита Сет с отегчение, повдигайки тънката си, русолява вежда. Малка бръчица се появи на челото му, състарявайки го.
Не обичаше да моли непознати за разни неща - разбира се, всичко си имаше изключения. Точно за това се чувстваше като натрапник, когато прекъсна мислите на новопрестигналата девойка. Тя изглеждаше доста по-заинтересована в четивото си от него.

Чудесно! Значи все пак на Сет нямаше да му се наложи да стои сам в скучната библиотека. Защото както изглеждаше, девойката която преподавателят бе избрал да му помага, нямаше никакво намерение да се появи - добре, значи той не бе единственият несериозен в това училище, но все пак... Сега как се очакваше от него да завърши сам докладът си, като дори нямаше идея какво точно трябва да съдържа.
- Мерси. - Сет се усмихна възможно най-добродушно - нещо, което определено не бе в неговия стил и протегна ръка, за да поеме моливът, който непознатата му подаваше. - История. - и като, че ли за да докаже отговорът си, Валънтайн повдигна прашасалата книга, на която с големи, златисти букви върху червената корица бе изписано "История". - Ами ти?

Веждите на Сет образуваха симпатична дъга на очудване, когато чу отговора на момичето. Очевидно не само той бе заплашен да не мине по някой предмет. Защото както вървеше - определено нямаше да изкласи по история.
- Сет Валънтайн - пръстите му бяха дълги и тънки - като на пианист. Но въпреки това размерът на ръката му я караше да изглежда значително по-голяма, като мечешка лапа. Той обхвана малката й ръчичка и я задържа само секунда, след което я пусна отново. Не бе фен на ръкостисканията, но знаеше, че обществото го изисква, за това и нямаше намерение да мрънка. - Биология, а? Там поне няма дати. Ако в тъпата история нямаше дати.... всичко щеше да е наред.
Продължително изшъткване, придружено с обилно количество слюнка и злобен поглед, предупреди двамата млади да понижат тона на разговора си. Не, че това бе възможно... Може би трябваше да започнат да си пишат бележки?!

Сет я погледна изпод вежди, осъзнавайки че и тя е прецакана колкото него. Той самият ненавиждаше растенията под каквато и да е форма, включително и тези, с които се хранеше. Изключение правеха само плодовете - за тях си опитваше да си представи, че не растатат по дърветата или по земята. Но естествено се стараеше да ги изние доста добре, преди да впие белите си зъби в тях. Да, понякога Сет бе наистина странен.
Важни дати, ли? повтори на ум русокоското, мислейки си как реално няма важни дати, с които да свърже каквото и да било. А и как можеше някое важно за него събитие да бъде свързано с нещо, случило се преди повече от петстотин години? Да, това определено му се струваше безмислено. Ама много, много безсмислено.
Сет проследи с поглед девойката, осъзнавайки че само си търси какво да направи, за да не му се налага да чете повече, но преди Нат да се върне обратно на широката маса, която можеше да побере не малко ученици, русокоското спусна поглед по тетрадката си, осъзнавайки че до сега почти нищо не е извадил. Очертаваше се дълъг, дълъг ден. Ако въобще издържеше още няколко минути в тази библиотека.
- Ей, какво ще кажеш да отидем да пием кафе? - и ето, че търпението му се бе изчерпало до толкова, че в момента, в който Нат се приближи обратно до мястото, където бе стояла преди малко, Сет проговори. Знаеше, че не е честно да отвлича вниманието на другите хора, само защото на него му бе скучно, но просто не можа да не завлече някого със себе си.