Микаела Блекуел

Upper East Siders Posts : 1 Join date : 11.08.2011

Днес бе паметен ден.Майкъл Трежър крачеше нервно пред дървената врата, деляща апратамента на Али от тесния коридор на третия етаж.Погледна бялата си риза изпитателно, търсейки някоя гънка, ала такава не намери.Ръката му потрепери, миг преди да натисне бутоновидния звънец.Най-после събрал кураж и звънливия и глас се разнесе от вътре.
-Влизай.
Трежър въздъхна и прокара ръка през разрошената си коса.Когато носовете на обувките му най-после прекрачиха прага, очите му се отвориха широко.Той премигна изненадано при вида на Али.Косата и се стелеше на големи къдрици от двете страни на лицето и.Червената рокля стигаше до колената и, а цвета караше красивите и черти да изпъкват още повече.Годежния пръстен в джоба на сивите му панталони му се стори странно тежък.Най-накрая щеше да и предложи.Двамата се познаваха отдавна.А той бе сигурен в чувствата си, както бе сигурен, че веднага след събота следва неделя.
-Е, ще тръгваме ли?-усмивката и накара сърцето му да запротестира.
Отвори уста, ала нито звук не излезе от пресъхналото му гърло.Затова само кимна.Тя продължи да се усмихва, а той и подаде ръка.Ключът се завъртя няколко пъти, а изщракването на бравата им даде да разберат, че няма причина да не продължат напред.
Взеха асансьора, защото Али бе твърде широка да премине тясното вито стълбище.Майкъл я оприличаваше мислено на подводница..Неговата малка/хъм, или вече не толкова малка/ подводница, която щеше да роди дете от друг.Ала това не пречеше на сърцето му да бие участено, на краката му да се подкосяват.
-Оу, забравих си чантата.Почакай ме тук...само секунда и се връщам.-измърмори тя, а червенината покри бузите и.
-Добре.-най-после възвърнал си дар словото, Майкъл се подпря на жълтеникавата фасада на сградата.
Усмивката заигра на лицето му, когато спокойствието най-после го завладя.И точно когато бе напълно убеден, че няма нищо на този свят, което да помрачи настроението му, една руса глава изникна пред лицето му.До болка познатата съркастична усмивка на Блекуел му се стори още по-дразнеща от колкото я помнеше.
-Какво правиш тук?-процеди през зъби, а неприязъна в гласа му прозираше ясно
-За разлика от теб аз имам причина.-ироничната му гримаса взе да се изкривява, а под нея изби неприкрит гняв.
-И каква причина може да имаш точно ти, Блекуел?-Трежър присви ядно очи, а дланта му се сви в юмрук, каращ кокалчетата на пръстите му да добият ясни очертания под бледата кожа.
-Дойдох да взема Али.Мястото и е в имението.При мен.- русия натърти на последните си думи
Майкъл се почувствма като чайник, забравен върху нагорещен котлон.Имаше чувството, че всеки момент ще изкипи
-Така ли?!Сега ли се сещаш за нея?Девет месеца след като опропасти живота и?Късно е вече.Изпусна влака-гласът му се извиси по-високо от колкото му се искаше.
-Не получи ли поканата, Трежър?-онази дразнеща усмивка се завърна с гръм и трясък, а Майкъл рязко се отдели от стената
-Рикард?-гласът на Али прозвуча едновремено стреснато и въодушавено.Очите му се впиха в нейните, странно навлажнени.
Кратката пауза се оказа оглушителна на фона на туптенето на сърцето му, което замираше с всяка изминала секунда в мъчителна агония.
-Али-името и прозвуча пропито с болка, произнесено от пресъхналите му устни-искаш ли да ми кажеш нещо?
Точно когато бе сигурен, че няма да получи отговор, чертите и се изкривиха панически, а очите и се разфоусираха.Майкъл разбра, че нещо не е наред още преди думите и да си проправят път към мозъчния му център.
-Водите ми изтекоха.
Рикард реагира първи.Може би защото винаги мъкнеше със себе си онова спокойствие, присъщо на човек без проблеми.Макар една непълнолетна родилка определно да попадаше в категорията „проблеми”.
***
Белият коридор сякаш се стесняваше все повече с едничка цел да задуши Майкъл, отнемайки и последната останала разумна частица, пребиваваща в главата му.Рикард стоеше подпрян на стената, забил поглед в лачените носове на обувките си.
-Изненадан съм, че си тук, а не чукаш тъмнокосата си приятелка?Или мина на блондинки?-тонък му звучеше приятелски, пълен контраст на погледа му, изпълнен с фалш
Спокойствието на Рикард се пропука и в следващия момент, юмрука му се стовари върху бледото лице на събеседника му, който пък от своя страна, реагира достатъчно бързо, за да докаже, че уличния бой определено бе сред силните му страни.
Схвадката приключи скоростно, защото едър женски силует, навлечен в бяла престилка зададе въпрос, който привлече вниманието не само на двамата, но и на останалите хора, накацали по пейките.При това на секундата.
-Кой е щастливият баща?
Усмивката на Рикард бе самодоволна, пълна противоположност на щастието, озарило лицето на Трежър.
-АЗ!-обявиха едновремено, за пръв път мислещи еднакво.
Двамата запристъпваха напред, напомнящи на огледални образи
-Защо не питате самата майка?-жената посочи първата врата в ляво с пухкавия си пръст
Вратата се отвори със скърцане, а зад нея се разкри гледка, която щеше да остане запечатана завинаги в съзнанията им.
Али стоеше, а спокойствието струеше от нея на талази.Изпотеното и лице изглеждаше уморено, ала достатъчно силно, за да разкрие ослепителната и усмивка.В очите и блестеше особен плам, а Майкъл можеше да се закълне, че никога не я бе виждал по-щастлива.Монотония звук, разнасящ се от апаратите, привързани за китките и, а системите образуващи гъста плетеница около крехкото и тяло, изглеждаха зловещо на фона на миниатюрното същество, потънало в блажен сън.Сякаш бледо сияние обгръщаше майка и дъщеря.
-Бъдете тихи, не искам да се събуди.-тя не ги удостои с поглед.Той бе прекалено зает да топли малката фигура в ръцете и.
Сякаш вечната връжда между Блекуел и Трежър бе останала няма пред също тъй безмълвната Алия и детето в обятията и.
Отново едновременно, двамата пристъпиха напред, а в гърдите им се надигна несравнимо очакване.
Очите и бяха притворени, а лилавеещите клепачи потрепваха леко под въздействието на съня.Русите косъмчета на главата и се брояха на пръстите на едната ръка.Малки тръпчинки красяха кожата около розовеещите и устни...
Рикард бе смразен.Стоеше като мраморна статуя , а очите му бяха заковани в малкото детско лице.Чувстваше някакъв странен трепет.Искаше да наблюдава как расте, как чертите и стават все по-сходни с неговите.
-Здравей Майки-очите на малката се отвориха, блестящи с небесно-синя светлина.
Ала погледът на Али не бе насочен към Трежър.
-Време е да вземем малката Микаела-закръглената медицинска сестра влетя в стаята подобно на хала, а цикламеното и червило бе най-яркия цвят в стаята.
Пухкавите и ръце откъснаха детето от майчината топлина.
-Микаела Блеукел.Несъмено си едно от най-сладките бебета, които някога съм виждала...А вярвай ми, бройката въобще не е малка за тези трийсет години.
Майкъл се почувства като парче пъзел, което няма място в общата картина.Сякаш бе изпаднал от друга кутия, нямаща нищо общо с перфектната спойка на частите около него.
Днес бе паметен ден.Година след като Майкъл Трежър бе осъзнал, че е напълно и безвъзвратно влюбен в Алия Рокфорд, тя държеше в ръцете си наследника на империята Блекуел.А пръстенът в джоба му сякаш прогаряше плата на панталона му, който обличаше за пръв и последен път в своя живот.Сякаш това щеше да промени нещо.
Нечий звънлив, изпълнен с искрена радост смях, огласи помещението, карайки дори крайчетата на устните му да трепнат в неочаквана, едва забележима усмивка.

Микаела Блекуел 3676889a

Въпреки че ти казах да почакаш с пускането на героя, ще го преживея и ще те одобря хДД Айде честито, дъщеря ми хДДД