Имението Блекуел

Лице в лице с бледото си отражение, той най-накрая разбра, че това е краят.Макар да звучеше твърде съдистично и пресилено, Майкъл знаеше, че за период от една година се бяха случили събития достойни за овековечаване в исторически роман.От онези тлъсите със сюжетни линии, за чието проследяване човек крябваше да си води километрични листове със записки и диаграми..и ако изпуснеше нижката на действията, трябваше наново да се потопява в милионите страници, търсейки къде аджеба е паметното начало.Най-вероятно повечето от вас мръщят лице и мърморят под нос „ама това не е възможно”.Да, ама не.Човешкото съзнание е странна работа.Все ще погледне с недоверие на фактите, ще затърси някое изнизало се конче от общата спойка, за да го посочи поне метафорично с пръст и да извика „ха!казах ви, че не сте прави”.Май е време да започна с изложението на фактите, игнорирайки опулените ви физиономии.Майкъл бе хлъпнал по Алия Рокфорд.”Какво пък?”-казвате си вие.Ами всъщност определено бе много повече от „какво пък”.Защото тя се омъжваше.Е, причината да стъпи „свещен съюз” бе едно съвсем мъничко парче от пъзела, което се пулеше срещу киселата физиономия на Майкъл с големите си сини очи.Малката Микаела бе само на два месеца и по някаква странна шега на съдбата бе попаднала в ръцете на възможно най-неподредения човек на тази планета, който все още си мислеше, че Хана и Майли са две съвсем различни личности, които получават сметките си за парно на различни адреси.Цяла сутрин Трежър се суетеше около котлона, опитвайки се да разбере дали е нормално млякото да се подува като глезените на Алия само преди месец.А малката сякаш му се присмиваше, стоеше в детското столче, въртеше глава като, че следеше траекторията на някой летяш обект, невидим за очите на Майк, после пак фокусираше вниманието си върху „бавачката си” и пускаше някоя беззъба усмивка.А той знаеше, че само един подпис и Микаела официално ставаше дъщеря на друг.Един поглед към часовника и през разрошената глава на нашия герой премина горчива мисъл.Алия най-вероятно вече носеше бялата рокля.А на Рикард едва ли щеше да му направи впечатление, че косата и е скъсена с няколко сантиметра, че обичайния безцветен гланц е заменен от червило с кремав цвят.Всъщност Блекуел не смилаше простия факт, че е най-щастливия мъж на света.Сдобиваше се с двете най-ценни неща за Трежър.
-Хайде малката, преди майка ти официално да ме уволни като бавачка.-ухили се безжизнено той и издърпа малката от столчето, което бе купил специално за дните, в които му гостува.Замъкна я към стаята си.Там на леглото стоеше миниатюрната бяла рокличка.Пижамата и с зелени жирафи, които Майкъл шеговито оприличаваше на жирафи с морска болест, вече се бе сдобила с няколко бели петна от бебешка храна.
-Да знаеш, в услугите ми не се включва пране.-продължи да и говори нашия герой, а устните и продължаваха да стоятразтеглени в беззъба усмивка.
След дълга борба с един особено заядлив цип, Микаела бе напълно готова.Нашият герой я изгледа доволно, сякаш тя бе твордабата му, а той художник най-после удовлетворен от произведението си.Остави я върху леглото си, ангажирайки вниманието и с някакво детско, в което намусен хипопотам отиваше на зъболекар, съответно жаба.Интересно му бе как точно жабата ще излекува зъба на хипопотама, без да се изгуби в устата му..ала имаше още работа за вършене.Тъмният му костюм му пасваше идеално.Бе комбиниран с бяла риза, която не закопча догоре.Изгледа с презрение официалните си обувки и се подсмихна самодоволно, когато образът на сватбената покана изникна в съзнанието му.”официалното облекло е задължително”.Макъл реши, че обувките не са точния пример за облекло.Издърпа две тъмни кутии от най-горния рафт на килераи се върна при Микаела, която изглежда не се интересуваше особено от хипопотама и жабата.
-Ако майка ти пита, било е изцяло твоя идея да сме в тон-още преди да е изрекал думите си докрай, той отвори кутията и извади чисто бели маратонки, толокав малки, че можеха да минат за декорация.Със завидна сръчност, Майкъл успя да ги надене на краката и .Преди да излязат, значително по-големи се появиха и нанеговите ходила.
След борбата с ципа на рокличката и, коланите на детското столче в колата му се сториха необучени и аматьорски запецващи.За отрицателно кратко време бебето бе на мястото си, подражавайки на това от опътването.
Трежър паркира стария Шавролет Импала между Мерцедес и Порше и бе почти напълно убеден, че чува как гумите му свистят засрамено. Държеше малката в едната си ръка, а сака с розови мечета в другата.Съзнаваше, че е дошъл малко по-рано отколкото трябва, затова измъкна айпода от джоба си и пъхна едната слушалка/или поне се опита/ в ухото на Майки.Другата в своето.Ейси Диси.Една от любимите му групи, както и на Алия.
-Харесва ли ти?-естествено,че нямаше да палучи отговор.-Един ден ще те заведа на концерт.
Макар да съзнаваше, че обещанието му е трудно за изпълнение, беше сигурен, че ще намери вратичка.
Седейки на капака на колата той съзнаваше, че нещата не бяха толкова сложни.Просто той не бе случил на зарове.
Изправи се и закрачи към двора на имението.
-Късметлийка си Майки, ще има къде да караш колело...Оу, и моля те ритни накой от гномовете като ти отане време.-Трежър не насили да се усмихне, ала знаеше, че изобщо не му е до това.

Единственото, което желаех в този момент бе да побягна. Да побягна и да не се връщам. Да се оттърва от от това отвратително чувство, загнездило се в гърдите ми, да се изплъзна от вината и болката, които завземаха съзнанието ми с всяка изминала секунда. Те напредваха толкова незабележимо отвън и толкова гръмко отвътре, че превръщаха главата ми в скрито от света бойно поле, осеяно с мрак. Сякаш всяка една мозъчна клетка играеше ролята на мина, готова да избухне при най-елементарното движение.
Всичко се бе обърнало с краката нагоре. Всичко. Всичко за което се бях борила бе пропаднало. Живота ми бе предприел внезапен завой в отрицателна посока, а аз нямах силите и възможностите да въздействам върху случващото се. Никога не бях имала всъщност. Ала сега се чувствах още по-безпомощна от всякога.
Понякога ми се искаше просто да не мога да мисля. Да не се причислявам към разумните форми на живот. Да не мога да осъзнавам какво всъщност се случва с мен. С настоящето ми, с бъдещето ми. Как то пропада с всяка секунда, в която не се старая да го поддържам цяло. Да не съм в състояние да страдам. Макар мисленето често да бе фактора, който ме спасяваше, сега като че ли нямаше възможността да се прояви по позитивен начин. Все пак в положителното мислене нямаше нищо лошо, нали така? Но сякаш да се насочвам към крайната цел в живота ми, дори крайната цел до тази времева точка чрез весели и окуражаващи реплики към самата мен, небе достатъчно.
Имаше толкова много неща.. Неща, невъзприети от сърцето ми, от съществото ми, като цяло макар то да се опитваше да ми съдейства по всевъзможни начини. Как по дяволите се очакваше да спя спокойно с ясното съзнание че съм едва на седемнадесет, а ми предстаои пищна сватба и то не по каква да е причина, а именно защото бях майка на двумесечно момиченце, чието дупе едва се бях научила да мия. Та аз самата бях дете, за Бога!
Идеше ми да крещя с цяло гърло, докато не остана без глас. Защо беше нужно всичко, абсолютно всичко да рефлектира върху чувствата ми? Те и без това бяха изцедени и умършавели до степен такава, че ме превръщаха в робот. Бих била съгласна да понеса немислима физическа болка, минаваща отвъд границата на всичко което бях изживявала, всичко.. но не и това. Не бих понесла тези напръв поглед безобидни думички, олицетворяващи душата ми, да бъдат накълцани на хиляди, на милиони малки парченца, давейки ме във вътрешна агония. Гневът, яростта от своя страна бяха толкова силни, че засенчваха с присъствието си всеки един опит на топящата се част от мен да се съвземе.
Огромната буца в гърлото ми растеше все повече, а частите на сърцето ми сякаш бягаха надалеч, докато не ги загубех от поглед. Сякаш те самите нямаха желание да се върнат при притежателя си, сякаш той ще им причини мъка и страдание, достойни да повалят всяка една воля, независимо колко е силна тя.
А сълзите... Сълзите бяха нещото, което ме хващаше колебливо за ръка и ми помагаше да се изправя. Сълзите бяха тези, които колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията се мъчеха да изкарат наяве, ада, разпалил се в душата ми. Може би успяваха. Искаше ми се да успяват. Искаше ми се да поят бялата сатенена материя докато не я съсипят. Искаше ми се да бяха способни да върнат времето назад и да ме оттърват от участта, която отчаяно се опитвах да победя. Ала бях безсилна пред нея. И нито сълзите, нито самосъжалението ми щяха да помогнат. Да... самосъжалението. Както всички знаем, то никога не помага. Поне аз не помнех да бе правилно подобен жест към съсипаната ми от всички гледни точки личност. Едничката полза, която можех да извлека от него бе, че поне успявах да подредя мислите си, чието положение бе в пъти по-лошо от дрехите на малкият ми братовчед Фреди, населяващи гардероба му с размерите на консерва...
Чудех се какво продължава да ме крепи. Отчаяно исках отговора да бъде някъде вътре в мен, да е част от това, което представлявах като по този начин да ми помогне да изляза от бездната, в която се бях подмамила. Защото.. да! Имах нужда от помощ. И нямах представа кой може да ми я предложи. Всъщност в съзнанието ми изникваха варианти, ала тяхната бройка бе достатъчно обезсърчителна. Майк. Един единствен Майк, чието сърце многократно бях разбивала. Майк, който едва ли би решил за нужно да ми съдейства след това което му причиних.
А ако го нямаше него? Какво щях да правя? Може би тогава от Алия не би останало нищо истинско.
В едно бях сигурна обаче. Без него сега щях да стоя на покрива на имението с лице, обляно в сълзи и да чакам подходящият момент. Момента в който, щях да имам преддостатъчно основания да полетя към изтиналият цимент, вторачил се гневно с мен.
Действително това, което се опитвах да скрия ме надви, преля всяка една граница която съзнанието и тялото ми бе успяло да му постави, показвайки на околните бушуващите вътре в мен чувства. И макар, те често да бяха грешно интерпретирани, никой не би отрекъл, че посланието, носещо се от безмълвното ми хлипане не говореше колко съм щастлива.
Да, всички плачеха по сватби. Да, и аз го правех. Ала причината бе коренно различна. Мож би вътрешно силно се надявах сълзите ми да са плод на носталгия и радост че вече ще съм госпожа. Не... те бяха предизвикани от напълно противоположен на този факт.. факт, който бе ясен на малцина. И от тези малцина най-верноятно, само най-вероятно имаше един единствен на когото на му пука.
Тук идва редът на едно от най-важните неща, помещаващи се в купищата изречения които в момента четете. Но...
Тук е моментът, в койот се появява неизменното и обичано, все така любимо Но. Без значение през какво трябваше да мине, на какво трябваше да се подложи, тзи велика думичка се появяваше, винаги намирайки начин да се намеси в коварната дейност на обстоятелсвата.
Неоновата табелка в главата ми нетърпеливо примигваше, сякаш така щеше да ме накара да я прочета и възприема по бързо. „Погледни мее, виж меее”
Именно тя отчаяно се опитваше да ми напомни че обикновенно това кратко и невъзмутимо Но, водеще до катастрофални и необратими последствия. И определено бе права.
Но... Ак трябва да бъда честа никова вече не бих се осмелила да застана очи в очи с Майкъл. Нямах нито душевните сили, нито самочувствието, нито дори волята да го направя. Въпреки че обожавах начина по-който ми говореше и по който се отнасяше, все едно нищо не се бе случило. Не исках да се изправя пред него. Срамът дълбаеше все по надълбоко в гърдите ми, вината, подпомагаща злото й дело се прозмукваше под кожата ми, стигаше чак до костите и ги караше да тръпнат.
Знаех какво бях сторила. Бях наясно до какво ще доведат действията ми. Мразех се заради тях.
И бих дала всичко, за да не се налага това да се случва. Не исках да се случва. Не исках!
Колкото повече превъртах последната си година наум, толкова повече се убеждавах че няма решение, че всичко бе загубено. Порпорционално на бисерните капчици, спускащи се по бузите ми растяха и причините, поради които съм имала основание да предприема обратен завой, може би спасявайки се. И паралелно на тези причини, растяха и доказателствата, подкрепящи ме във всичко което мислех. Всъщност тя бяха единствените които ме подкрепяха, макар и в самообвиняването ми.
Бях готова дори да се самобичувам, ако това би спряло и върнало времето, нещо, пред което бях нищожна. И както никога, всичките части от мен кимаха в съгласие. Казваха „Заслужаваш си го”.
И така, подгизнала в пот и сълзи, съответно стрес и отчаяние, стоях, вперила празен поглед в лапкавата паяжина в ъгъла на стаята, а ушите ми отказваха да регистрират заобикалящите ме шумове. Те драскаха ядно по защитната фасада, която си бях изградила, опитвайки се да ме накарат да отида някъде си, на направя нещо си. Бях убедена обаче, че никой от припряните гласове не показваше заинтересованост или най-елементарен въпрос, касаещ това, какво искам аз.
- Искам да остана сама – прошепнах неочаквано дори за самата мен, а четирите думички се нанизаха в главата ми, трудно придобващи смисъл. Те проехтяха подобно на ехо в църква, чиято акустика бе по-перфектна от тази в професионална зала за оперни изпълнения.
Нямах представа дали някой бе взел предвид искането ми. А и да не го изпълнеха... Нямаше значение. Бях убедена че ще се справя, макар от по-глобално ниво погледнато това бе единственото нещо, в чието обещание влагах смисъл. В което имах доверие. Защото съзнанието ми бе точно колкова добре изолирано, колкото специално обособено помещение във военен затвор, играещо ролята на карцер.
Как само исках да избягам... Безгрижно да сграбча диплещите се поли на бялата рокля и да хукна в неизвеста посока. Маршрута щяха да определят единствено обърканите ми крака, оставени боси по оросената трева.
Луксозните лъскави обувки с висок ток щях да зарежа пред задната врата, може би дори щях да ги заровя в пряснообразуваната кал и да ги оставя да изгният там, с надеждата че така да се унищожи поне малка част от това, което се опитвах да изтръгна. Стъпалата ми щяха да се удрят бързо и радостно по кафеникавата почва, водеща към съседните ферми, копнеещи да ме изведът възможно най-бързо от там, където най-малко желаех да бъда. Сиящите воали щяха да бъдат покрити от кални и мокри пръски, а стойността им щеше да се изпари също толкова бързо, колко тази на обуките.
Ала мечтите рядко ставаха реалност. За сметка на това пък много често съдбата ми сервираше изненади, за които не се бях осмелявала и да сънувам. Изненади, които не привиквах към себе си. Нежелани подаръци, които се стремях да отблъсквам, макар да виждах че щом съдбата бе решила така, нямаше измъкване. Трябваше да ги приема. И въпреки всичко, нищо не ми пречеше щом заобикалящата ме среда се бе превърнала в Ад, аз да превърна това вътре в мен в олицетворение на Рая. А хората които го постигаха заедно с мен винаги бяха там. Макар причиненото, нещо в мен тихо се обаждаше, тихо ме успокояваше. Сякаш знаеше че те не ме бяха напуснали, сякаш знаеше че независимо какво става те можеха да бъдат намерени както всеки път. Там, на ъгъла, с познатат усмивка на лице, потропващи игриво с крак заради неновата подробност че закъснявам... И ми прощаваха за това.

Сватбени камбани..пеещи гълъби с бели панделки на врата..Дрън, дрън!Пълен фарс, който имаше за цел да замаскира склоността ми да мисля чак след като свърша глупостта...или пък изобщо да подмина дейаността „милсене”.Ето така се бях скобил с жена, дъщеря и купчина репортери, питащи как точно се е запознала младата двойка.Добре, признавам, Микаела бе най-хубавото нещо, което ми се бе случвало.Сините и очи, точно копие на моите, сияеха с неподправена невинност и ме караха да се чувствам като най-големия негодник на тази планета. Малката заслужаваше нещо повече от баща, имащ склоността да прекалява с уискито и с беография по-цветуща и от рап песен.Може би можех да оправя нещата.Може би и за мен имаше надежда, нали?
По дяволите, дзенбудиските изказвания в стил разкаял се затворинк, заколил трите си деца и чакащ единственото си избавление, в лицето на смъртта и нейния качулат образ, отново бяха застанали на пиадестал, оборвайки безотказната ми философия, че живота на Рикард Блекуел е по-савършен и от порцеланова чаша правена в бутик по поръчка.Какво беше станало с нахаканото ми аз, което вярваше, че златната кредитна карта има силите да срине сивия ни свят и да построи нещо значително по-бляскаво?Какво беше станало с онова аз, което бе толкова непукистично настраено, че имаше смелостта да се изкиска звучно в лицето на учителката по математика с думите „ама вие наистина ли мисилите, че имам домашно?Ха, по вероятно е барабанист да убие муха между палките си!”Отговорът бе толкова очебиен.Бе затиснато под огромен куп памперси, пелени, биберони и нещо, което дори нямах идея как се използва.Бе заминало към кофата, държейки се за картонените стени на кутията за цигари, крещейки „не и тях!не и сега!”Бе избухнало в пламъци, сблъсквайки се с физиономията на Майкъл Трежър.
И знаете ли кое бе най-ужасното?Бях влюбен в сватбения си ден.”Какъв късметлия!”-възкликвате вие, изправяте се, свеждайки поглед към костюма си, търсейки някоя неприятна гънка, която да ви злепостави пред останалите финансови акули, после убеждавайки се, че такава отсътва, започвате да барабаните леко върху стъклената чаша с шампанско с едничка цел да привлечете всеобщото внимание, но повярвайте ми оплешивяващото ви теме е като неонов надпис и съответно не се нуждаете от допълнителни екстри.Най-накрая събирате погледи изпълнени с престорен интерес и започвате дългото си безсмислено слово, изпълнено със заучени фрази и всички те заковани под един общ знаменател, това парещо чувство, наречено любов.А аз?Аз глупакът ще продължавам да попивам всичко от речта ви, търсейки спасение от егоизма и вината.Защото именно те бяха виновни за положението, в което се задушавах.Егоистичен нехранимайко, повален от онзи прословут облак розов дим, олицетворениена „всичко прекрасно и неповторимо”.
Влюбен на сватбения се ден, а изказването вървеше с подробността, че не булката бе „щастливката”.Хах, сякаш някой можеше да бъде щастлив с мен.
И ето, че ви стана пределно ясно, че не бях късметлия.Забъркал първокласна каша с подръчни материали, не можех да мръдна, задушавах се и пристегнатата вратовръзка с кремав цвят нямаше никаква вина, макар вече четвърт час да я гледах сякаш пренасяше зарази.
Краката ми изпротестираха с твъредението, че имат нужда от разтъпкане след поредната вечер прекарана в спринт между млионите канали на кабелната телевизия.Изправих се неохотно, одтеляйки се от прегръдките на завивката и реших, че най-доброто, на което съм способен в този паметен ден от бързоотминаващото лято е да стигна до големия панорамен прозорец, стоящ на точно три крачки от предишната ми позиция.Пръстите ми разкараха негово величестно пердето и едно надникване ми бе достатъчно, за да направя три безпогрешно точни извода, в чиято правота нямаше съмнения.
Първо, буренцата с алкохол бяха прекалено малко.
Второ, дворът вече бе пълен с физиономии, които едва ли фигурираха в листа ми с приятели във фейсбук.Да не говорим, че половината бяха нарамили камери и с ухилени изражения се опитваха да налапат разноцветни микрофони, мъчейки се да надвият врявата, за която слава богу, все още бях глух.
И трето, може би най-важно като за капак, закъснявах.Все още бях гордо изпъчил гърди в раираната си пижама,а топчестото същество, което по документи се водеше моя коса, бе по-разбъркано и от стомаха на дванадесет годишно дете след десет минутен престой на високоскоростна атракция, която спопед табелата носи звучното име „Истребител пет хиляди и сто”.
Разполагах с отрицателно кратко време преди наконтения предствавител на кметството за окраси с персоната си, натикана в бяла пелерина, нашето неособено малко събранийце.
И въпреки всичко движенията ми си оставаха флегматични като тези на пенсионер на пешаходна пътека.Черният костюм изобщо не бе претенциозен, което накара дълбока бръчка да разреже челото ми.Извън пределите на стила ми.По дяволите, аз бях този, който щеше да надене брачните окови под формата на един съвсем миниатюрен пръстен.Пръстен, мъкнещ толкова ограничения и забрани, че съвременните щяха да се почувстват глупаво, щяха да подвият опашка и да се метнат истерично крещейки през ръба на някоя пропаст.
Отворих вратата, на гардеробната и издърпах бели панталони, които смятах да комбинирам с бледо-оранжева риза.Съвсем в мой стил.Отличаващо се от общата маса.Прокарах гребена през косата си и когато реших, че съм се сдобил с прилична външност извадих последната цигара от тайните ми запаси.Ароматът завладя помещението, карайки ме да вярвам, че вратичка към свободата дори в живвота на женения мъж съществува.Може би именно това ми бе нужно, за да събера смелост да поема по заветното стълбище.
Морето от физиономи, озарени от престорена радост срещна празния ми поглед, а тук-там се чуха думи, оправдаващи безучастността ми, отавайки я на трепетно върнение и неподправена,но трудно изразима радост.
Имах чувството, че пломбите ми паднаха, потиквани от инстинкта за самосъхранение.Все пак кой би оцелял на подобен фарс?!
Маски..Има ги несъмнено във вески дом.Дали ще са от материално естество..или направени от невидим за окото материал, не може да отречете че съм прав..Съседът например имаше цял кашон в мазето, защото децата му празнуваха Хелуин и всяка година държаха да се вмъкнат в кожата на различен герой.Жената през две къщи държеше сувенирна маска, подарък и от Венеция..Маската в моя дом..принадлежеше на раздела невидими маски.
Красеше лицето ми, а всички вярваха, че съм същество с липса на всякакми морални ценности.Не беше така.Някъде под изкривената съркастична усмивка се криеше истинския Рикард.Този, който знаеше, че чертае директен път към собствения си ад.
И ето че отново надянах невидимото за окото.
Усмивката се разтегли като горещ карамел по лицето ми, а ръката ми се уви около чаша шампанско.

Обудите ми в бели панталони крака продължаваха да се лутат измежду останалите гости, а главата ми сякаш бе на пружина се клатеше ухилена до уши и кимаше участено.Елегантна фигура в лилава рокля накара ръката ми, държаща шампанското, да потрепери сякаш ставите ми по магичен начин бяха заменени с тези на мъж на преклонна възраст, респективно пенсионер с крарирана барета, играещ шах с връсниците си.Познавах я и това ме накра да замръзна.Внезапно непукистичното ми и самодоволно идражение се разми и от него не остана и помен.Сякаш бях Джери от прословутата анимация за вечногонещите се котка и миша, а тя бе моето сиренце.Страхотно сравнение за пореден път, ала бях твърде зает да я следвам.Ръката и се стрелна към тъмната и коса, а миг по-късно цветето излетя, заплашващо да се загуби сред тази навалица .Наведох се и го взех в ръка, а това мое действие се оказа пагобно.Стената от хора сякаш се опитваше да ме погълне.Не я виждах, всъщност не виждах нищо освен разноцветни костюми, ръце които очакваха да ги стисна, напудрени жени, прекалили с ботокса, малки деца ревящи истерично и облечени в униформи келнери, които приличаха на източени пингвини в черно-белите си дрехи.Внезапна мисъл проехтя в кухия ми череп, а ехото и бе толкова силно, че инстиктивно смръщих лице.
Жена в бял костюм тъкмо се канеше да настани издокараната си персона в един от многото еднакви столове, приличащи на някаква армия.
-Позволете на мен.-в думите ми нямаше нищо джентълменско, в това се убеди и тя веднага щом издърпах въпросния стол и я оставих да седи по дупе.
-Оу, колко съм несръчен.Грешката е моя.Росарио, домашната ни помощница има невероятетен желиран прах за пране, който гарантирано ще премахне тази зелена каша...върху полата ви.-опитах се да звуча съпричастно и май се получи, защото ястребовите черти на лицето и придобиха по-меко излъчване, а тя се насочи към широко отворените врати на имението.
Покатерих се на стола и щастлив, че съм намерил тактическо предимство, плъзнах погледа си по общата маса.
Първото, което видях бе Майкъл с дъщеря ми на ръце.Странна вълна на неприязън ме стисна за гърлото, а тънка бръчка проряза челото ми.Бога ми, този човек беше адски дразнещ.
И докато прехвърлях милиони варианти за заличаването му от земята, някои които щяхха да изненадат дори тренирани хора в тази област като Джак Изкормвача например, я мернах отново.Не знаех дали ме вижда, но не ме и интересуваше окобено.Стиснал цветето здраво в ръка, едва не се претрепах отскачайки от равната повърхност на стола.
-Чух те ли?!Ама това е невероятно!Семейство Блекуел раздават бутилки френско шампанско по случай щастливото събитие.-още преди да съм доизрекал думите си докрай, навалицата се насочи към голямата маса отрупана с алкохол
Още едно тактическо предимство, осигуряващо ми идеален достъп до нея.
Крачките ми станаха несигурни.Сякаш бях неподготвен ученик, а тя моето контролно, от което зависеше не само срочната ми оценка, но и това дали скъпият ми баща ще ме снабди с чисто нов мотор Дукати.Когато най-после ме забеляза не успях да разчета емоциите върху лицето и.Не бях от прозорливите.Предпочитах да говоря с хората и така да се сдобия с нужната ми информация.С времето се бях научил, че светът ни прилича на образ в криво огледало.Образите в него бяха лъжливи, истината се криеше някъде зад размитите форми и очертания.
-Мисля, че това е твое.-вдигнах цветето и го закачих отново в косата и.
Съвсем обикновено движение, будещо толкова неочаквани асоцииаци.По дяволите, не исках да се женя.Не и за Алия.

Пп: Този път не е километрично хД

p.s. не съм във форма. -.-