Club Lust...

Тик-так. Тик-так.
Секундите се нижеха една след друга подобно на онези големи мъниста в ателиетата за самоизработка. Скоростта с която се влачеха изкарваше Джейд извън нерви.
Напоследък мислеше че в действията й нямаше нищо, което да й помогне да достигне своята цел. Вярно, че се бе отървала на време, ала животът тип "вълк-единак" като че ли вече не й понасяше.
Стъклената чаша изтрака тихо при срещата си с плота на масата, а прозрачната ароматизирана течност в нея се разплиска по стените й. Бе на привършване и Лайла обмисляше варианта да изпие още няколко пъти по толкова на фона на живата музика, колкото да върши нещо. И без това задникът й бе достатъчно изтръпнал от седене.
Някак автоматично ушите й игнорираха заобикалящите я звуци, ала нечии думи, очевидно насочени към нея успяха да пробият защитата й, принуждавайки я да извърне лице към източника на звука.
- Кой ти е настъпил розовите очила?
Повдигна вежди, съзирайки момчето, което блажено отпиваше от питието си. Поклати глава, а по устните й се изписа иронична усмивка.
- Аз сама.
Тя надигна чашата си, сякаш казваше "Наздраве" и изгълта наведнъж последното останало количество вътре.

- Налива се с водка и се надява да не умре от скука - Джейд хвърли небрежен поглед към момчето, вече седнало на стола до нея.
Странното в ситуацията бе, че щом нормален човек я съзреше, бягаше от нея. Може би по простата причина, че само погледът й бе някак злобен. Ала тя не бе виновна за това. Така де, то се състоеше единствено в безмълвно пъдене.
Факта, че разговаряше.. Че не бе станала театрално към другият край на бара, сам по себе си говореше че е прекалено отчаяна за да поддържа фасадата си на недостъпна. Не че някой принципно проявяваше интерес.
- Още едно! - провикна се към намусеният барман, търкащ нервно поредните коктейлни чаши.
Върна очи към събеседника си, чийто поглед все още шареше. Чашата му бе започнала да се изпразва, а леката усмивка, играеща по устните му, говореше че или ситуацията му е позната или той искрено се забавлява от положението на Джейд.
Дали го беше виждала преди? Едва ли.. Но пък имаше ли значение, при условие че се бе намерил нещастен човечец, седящ в нейната компания. А това си бе наистина много рядко срещана случка.
- Какво пиеш? - промърмори полузаинтересовано, а отнесеният й поглед показваше че внезапно се бе заслушала в музиката, колкото да е информирана.

Такава гледка рядко можехте да видите. Наистина рядко. До степен такава, че събитието бе достойно да бъде лепнато на 6 страница в Ню Йорк Таймс.
Непознатият господин бе удостоен с честа да стане свидетел на този рядък феномен.
Чертите по лицето на Джейд се изкривиха в учудена физиономия. Веждите й бавно се повдигнаха нагоре, а устните й бяха разтеглени в противоречива гримаса. Клепачите й мигаха на парцали, а очите й заплашваха да тупнат на пода или в най-добрият случай в купичката с ядки, превръщайки ги в специалитет с очна ябълка.
Може би се чудите кое точно играеше ролята на странното в случая. Е, детайлите също можеха да се причислят към списъка, ала стъписващото бе че фасадата на нашата героиня се пропука из основи, разкривайки емоциите по лицето й. Изненада. Да, всеки би могъл да забележи изненадата изписана по тънките гънки и извивки красящи кожата й.
Тръсна глава веднъж. После втори път. Сякаш за да прогони ужасяващ кошмар, дръзнал да се напъха в мозъка й. Ала нищо. Образът пред нея не изчезваше, а това което можеше да се прочете по челото му се изчерпваше с любопитство и още нещо, което Джейд не бе в състояние да разпознае.
- Ъм.. липсата на розови очила ме превръща в пън - изръси накрая, а очите й бяха все така втренчени.
Не бе вярвала че нещо подобно някога ще й ще случи. Честно. И бе предпочитала да не вижда подобни варианти за бъдещето. Може би заради факта че бе свикнала на други принципи.
- Сам ще си тикнеш главата в контакта ако ме подканваш да го направя. вярвай ми, не искаш да имаш десет счупени пръста на краката.
Гласът й бавно все започнал да възстановява старият си тон, а чертите й се изправиха в знак на това че бе успяла да се окопити.

Хм.. Я пак?
Танци... Нещото олицетворяващо емоциите на даден индивид чрез езика на тялото още от древността. О, боже мили!
Джейд се чудеше кой идиот, по дяволите, си бе напрегнал нищожното мозъче и с херкулесови усилия измислил танца. Да, както вече знаете тя не бе особено голям почитател на тази дисциплина. А да го направи в присъствието на хора? За да се случи нещо подобно алкохола трябваше да й дойде в повече.
- Аз.. ъъ.. Не мога - изломоти, а очите й ужасено се взираха ту в краката на непознатия, ту в нейните собствени. Накрая дори попаднаха на любопитната маса хора, наблюдаващи реакцията й, сякаш бе мишка в аквариум, подготвяна за научен експеримент.
Ала тя прекрасно знаеше че що се отнасяше до нещо подобно тя бе пън, принадлежащ на първа класа от рода. Най-малкото не смяташе да подлага себе си на това. Както и заобикалящите я Понеже бе неизбежно, те щяха да отнесат удари, за които пък Джейд нямаше да съжалява.
Завъртя глава наляво, после надясно, за зъбите й хапеха устните й в израз на паника.
Колко нетипични за нея неща се случиха само тази вечер, тя не искаше да мисли. Сякаш това щеше да промени фактите.
Погледът й отново полази по непознатия, който стоеше с неразгадаема гримаса, която можеше да се интерпретира по различни начини - умолителна, сарказтична? Е, Джейд нямаше откъде да знае.
- Моля те, не ми го причинявай - каза само с устни към него, като се стараеше да не мърда много.